Арлен провери попаденията си за деня, обработи няколко кодирани плащания за издирване от кредитни карти, прехвърли парите в новата сметка на компанията, вкара данните в търсачките и започна да издирва информация за Малкълм Кибунте. След известно време се обади:
— Знам, че никога не говориш за случаите си, но все пак няма да е лошо да ми кажеш какво става. Тук има някои доста страшни неща за твоя Кибунте.
Курц не й отговори и тя се обърна към него. Той спеше, гушнал кимбъра като плюшено мече, и тъкмо започваше да похърква.
20.
„Блу Франклин“ беше стар блус бар, който с годините ставаше само още по-добър. Някои от най-известните звезди на блуса през последните шейсет години бяха започнали пътя си в този задимен бар на улица „Франклин“, след което се бяха връщали тук на върха или в залеза на славата си, за да пеят пред толкова почитатели, колкото побираше барът. Тази вечер двамата изпълнители бяха в разцвета на славата си: Пърл Уилсън, тридесет и няколко годишна певица, която съчетаваше горестния блус на Били Холидей и остротата на Коко Тейлър, и Биг Бо Търнър, един от най-добрите тенор саксофонисти от Уорн Марш насам.
Курц дойде за последния сет, поръча си бира и се наслади на изпълнението на Пърл на „Хел Хаунд Он Май Тейл“, „Суит Хоум Чикаго“, „Към Ин Май Кичън“, „Уилоу Уийп Фор Ми“, „Биг Легд Мамас Ар Бек Ин Стайл“ и „Рън Дъ Вуду Даун“, последвани от соло интерпретации на Биг Бо върху парчетата на Били Стрейхорн: „Блъд Каунт“, „Лъш Лайф“, „Дроуинг Руум Блус“ и „Ю Ем Ем Джи“.
Не си спомняше, дори като съвсем малък, някога да не е обичал джаза и блуса. За него те бяха най-близкото понятие до религията. В края на пребиваването му в затвора му бяха разрешили да разполага с уокмен и дискмен, но и най-добрите записи, като тези на ремастерираната „Кайнд Оф Блу“ на Майлс Дейвис например, изобщо не можеха да заместят изпълнението на живо с неговите приливи и отливи, като добър бейзболен мач, в един момент летаргичен и отнесен, изригващ за миг в шеметен водовъртеж от движение и целенасоченост и кокаиновия блясък на безграничната и взаимосвързана безсмъртна енергия. Курц обичаше джаза и блуса.
След последния сет Пърл, Бо и пианистът — едно бяло хлапе, казваше се Ко Пиърс — дойдоха за по едно питие на масата му преди барът да затвори. Курц познаваше Пърл и Бо от години. Искаше да ги почерпи, но имаше пари само колкото за своята бира. Поговориха за стара музика, за нова работа и за доброто старо време — като тактично отбягваха последните десетина години, когато Курц беше отсъствал — явно дори пианистът беше в час — и накрая собственикът, Татко Брус Уолъс, сърдечен дебелак, толкова черен, че почти лилав като патладжан, дойде при тях. Курц никога не беше виждал Уолъс без угарка от пура в ъгъла на устата и никога не беше виждал пурата запалена.
— Джо, имаш си обожател — каза Татко Брус и махна да донесат по едно на всеки за сметка на заведението.
Курц отпи от новата си бира и зачака.
— Едно джудже в мръсен мазен шлифер дойде преди три вечери и вчера дойде пак. Първия път Руби е била на бара и джуджето се довлякло тук с някакъв дипломатически куфар, колкото него, тръснало го на бара и попитало за теб. Руби естествено знае, че си излязъл, но не му казала нищо. Казала, че изобщо не е чувала за теб. Джуджето си тръгва. Руби казва на мен. Миналата вечер идва същото това джудже с мръсния шлифер и със същия очукан куфар, само че този път аз бях на бара. И аз не бях чувал нищо за теб. Опитах се да му изкопча името, но то си остави бирата и излезе. Тази вечер не съм го виждал. Приятел ли ти е?
Курц сви рамене.
— Да не би да прилича на Дани де Вито?
— Ами да — отвърна Татко Брус. — Само че изобщо не е сладък като него. И е грозен като смъртта.
— Някой ми каза, че братът на Сами Ливайн ме търсел. Сигурно е той.
— Божичко! — обади се Пърл. — Сами Ливайн също беше гадно джудже.
— Връзвал си дървени трупчета, за да стига до педалите на оня огромен понтиак, дето двамата с Еди Фалко се разкарваха в него — каза Биг Бо и се сепна. — Извинявай, Джо, не исках да ти навявам тъжни спомени.
— Няма нищо — каза Курц. — Отдавна изхвърлих всичко тъжно от себе си.
— Но това джудже Мани Ливайн май не е — каза Татко Брус.
Курц кимна.
Пърл хвана ръката му.
— Сякаш беше вчера, когато всяка вечер идвахте тук със Сам и всички вечеряхме след последния сет, а Сам не пиеше, защото…
— Защото беше бременна — довърши вместо нея Курц. — Да, само че на мен ми изглежда доста отдавна.