— Тъй като не е нает да те убие, името му не е твоя грижа.
— Моя грижа е — отвърна Курц с метална нотка в гласа. — Искам да знам всички играчи. — Той сложи ръка на пистолета в колана си.
Фарино се усмихна, тъй като идеята Курц да го застреля и да се измъкне жив, му се стори забавна. След това усмивката на дона помръкна, тъй като му хрумна, че Курц може да направи първото, без задължително да се притеснява за второто.
— Никой не знае името на този човек — каза донът.
Курц зачака.
— Викат му Датчанина — каза Фарино след още малко размисъл.
— Мамка му! — прошепна Курц.
— Чувал ли си за него? — Фарино отново се усмихваше.
— Кой не е чувал? Връзките на клана Кенеди с мафията през седемдесетте. Джими Хофа. Говори се, че работата в тунела под Париж е работа на Датчанина и че се е справил без никакво оръжие. Само с една малка кола.
— Хората говорят какво ли не — каза Фарино. — Няма ли да поискаш да ти го опиша?
Беше ред на Курц да се усмихне.
— Доколкото знам, никакво описание няма да ми свърши никаква работа. Този тип е по-добър в дегизировката дори от Чакала в най-добрите му години. Единственото хубаво нещо в цялата история е, че ако София го беше наела, така и нямаше да разбера, защото вече щях да съм мъртъв.
— Да — каза Фарино. — И така, каква е следващата ви стъпка, господин Курц?
— Ами, тази вечер е доставката от Ванкувър. Ако има обир, смятам да тръгна оттам. Ще направя така, че всички да разберат, че разследвам случая. Ако Кибунте има нещо общо — който и да има нещо общо — ще ме подгони.
— Желая ви късмет, господин Курц.
Курц отвори вратата и единият бодигард я задържа.
— Това пък що за пожелание беше? — обърна се Курц към Фарино. — И да имам късмет, и да нямам, вие ще си получите необходимата информация. А ако умра, ще си задържите петдесетте хиляди.
— Вярно е — отвърна донът. — Но може да ми потрябвате и за в бъдеще, а петдесет хиляди е малка цена за душевния покой.
— Не знаех — каза Курц и излезе от колата.
22.
Остарелите гангстери, които така и не са успели да забогатеят, не умират, а просто стават шофьори на камионите на мафията.
През епохата на Вито Дженовезе Чарли Скръгс и Оливър Баталия бяха редови улични стрелци, но сега, когато трябваше да се радват на спокоен пенсионерски живот, разкарваха скапания камион между Бъфало и Ванкувър. Чарли беше на шейсет и девет, як и набит, с лице, покрито със спукани капиляри. Не сваляше профсъюзното кепе от главата си и гордо разправяше на всеки срещнат за седмицата, когато бил личен шофьор на Джими Хофа. Имаше телосложение на добре гледан питбул. Оливър беше висок, слаб, повехнал, пушеше цигара от цигара, беше само на шейсет и две, но беше доста болнав и освен това беше абсолютно непоносим — както Скръгс се беше убедил сам след осем шибани курса Ванкувър — Бъфало.
Камионът не беше от най-големите, просто най-обикновен шесттонен тир. Тъй като беше малък, можеше да минава незабелязано по второстепенните шосета и дори по улиците. Шофираше Чарли. Оливър караше много рядко и отговаряше най-вече за рязаната карабина в заключеното отделение в кабината, но пък беше толкова бавен, че Чарли имаше вяра само на 45-калибровия си колт под шофьорската седалка.
За осемнадесетте години като шофьори на камионите на Организацията нито на Чарли, нито на Оливър им се беше налагало да използват оръжията. Това му беше хубавото да работиш за Организацията.
Лошото беше, че трябваше да минават по скапания дълъг път за Бъфало. Не само че две трети от него минаваха през Канада — страна, която Чарли мразеше страстно — но дори не можеха да карат по прекия маршрут през Мичиган, а оттам обратно през Детройт и покрай езерото Ери. Проблемът беше в митниците. Още по-точно, проблемът беше в това, че канадските и американските митничари на ведомост при Фарино работеха само нощна смяна в определен вторник от всеки месец и на един и същи пункт: моста Куинстън Тол в Люистън на около шест километра северно от водопада. Вече наближаваха. След повече от три денонощия зад волана Чарли пъплеше с камиона северно от канадската част на Ниагарския водопад по панорамното шосе край реката и разлома. Естествено, в два през нощта в него нямаше нищо панорамно, а и нито Чарли, нито Оливър даваха пукната пара дори за дневната гледка, но Чарли беше получил заповед да стои далеч от магистралата покрай Онтарио — там имаше прекалено много лакоми полицаи — и затова трябваше да поеме по магистрала 20 от Хамилтън и оттам отново до водопада и след това на север.