Малкълм разпери ръце.
— Вярно, че може. Но полицията в Бъфало от време на време забелязва, когато застрелват граждани по улиците — нали ме разбираш? По-добре ще е бялото копеле да умре и да се разложи в скапания си склад.
— Защо тогава вие не влезете там? — попита Уорън.
Малкълм сви рамене.
— Дураг и другите искат, ама винаги има шанс нещо да се оплеска — и тогава федералните ще разберат кой им е взел играчките на заем.
Уорън се ухили, като демонстрира пълната липса на инвестиции в зъбоопазването от страна на Главното управление на затворите.
— Ами ако оставим отпечатъци… или ако някой от нас остане там… на вас изобщо не ви пука, нали?
— Не ни пука много — съгласи се Малкълм.
— Кога искате да го довършим? — попита Дарън.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Изберете си каквото ви трябва, заедно с играчките към тях, а ние ще ви откараме до мястото, където спи това копеле. Трийсет процента отстъпка и по едно за всеки като това дето го хареса преди малко. Плюс каквито лазери поискате. Плюс още други хубави неща… — Малкълм вдигна за найлоновите каишки един тежък нощен визьор.
— Това пък какво е, по дяволите? — попита Дарън.
— Млъквай, Дарън — каза Уорън, обърна се към Малкълм и повтори: — Това пък какво е, по дяволите?
Малкълм вдигна вежди.
— Не гледате ли филмите, дето терористите или тюлените, или другите носят такива очила за нощно виждане?
— А, да — обади се Дарън. — Само че на главите им изглеждат по-различно.
— Млъквай, Дарън — каза Уорън и пак се обърна към Малкълм. — Това очила за нощно виждане ли са?
— Точно така, брато. И да е тъмно като в мечи гъз, виждаш все едно е пълнолуние. С тия очила наште изпратиха арабите по-раничко при Аллаха.
Дъглас подсвирна.
— Млъквай, Дъглас — каза механично Андрю.
— Каза колкото се може по-скоро — намеси се Уорън. — Колко скоро е по-скоро?
Малкълм си погледна часовника. Наближаваше десет вечерта.
— Ами не е зле още сега.
— И ще ни дадеш всичките пушки? — попита Уорън.
Малкълм кимна.
— А патрони ще ни дадеш ли? — обади се Дарън.
Уорън изгледа брат си, но не каза нищо.
— Да, брато, ще ви дам патрони безплатно преди да влезете в склада. Имаме цели сандъци калибър 223 и 45, свръхзвукови 5.56 милиметра за булпупите, калибър 22, 9-милиметрови за някои от карабините, пълнители-банани, 12-патронни пълнители за рязаните пушки, имаме даже и малко калибър 308 за снайперите.
Малкълм вдигна няколко ярко оцветени радиостанции и махна с ръка като търговец, готов да склони на сделка.
— Даже ще ви дам безплатно от тези многочестотни портативни апаратчета с обхват три километра.
— Глупости — каза Дарън. — Това са бебешки играчки.
Малкълм се усмихна и сви рамене.
— Вярно, брато. Само че нали се сещаш, че след като ви оставим там — с всичките пълнители и с кевларените жилетки и с пушките — просто ще се чупим?
Физиономията на Уорън се разкриви в мъчителен размисъл. Мълчанието му говореше, че не намира никакъв пробив в логиката.
— Като влезете вътре, можете да си говорите по радиостанциите. И след като свършите работата, да ни се обадите.
— А откъде ще разберем, че това е копелето? — изръмжа Уорън.
Малкълм се ухили.
— Ами това бяло копеле е единственият човек в склада, а пък ако не е — избийте всички, за да е сигурно. Но ето това ще ви помогне. — Той хвърли арестантската снимка на Курц на масата с нощните визьори и лазерните мерници.
Зебрите от Алабама се скупчиха около масата и зяпнаха снимката, но нито един не понечи да я докосне.
— Ще свършим ли работата? — попита Малкълм и махна към оръжейната изложба.
— Не носим пари — каза Уорън.
Малкълм се усмихна.
— Имам ви доверие. Освен това знаем къде ви е църквата.
25.
„Тъпанарите са влезли през предната врата и сега са в асансьора. Сигурно ще се опитат да ме подплашат да сляза долу.“
Курц не знаеше кои са тези тъпанари, но беше прекарал от предната и задната врата найлонови корди, които стигаха до спалната му клетка на шестия етаж, и всяка от тях беше вързана за по една тенджера, с камъчета на дъното. Беше се раздрънчала тенджерата за предната врата. Курц се измъкна от спалния чувал точно за две секунди, в следващите десет секунди нахлузи обувките и кожените си ръкавици, извади двата пистолета от сака си и излезе в тъмния коридор — и сега стоеше там и чакаше. Отвратителното стържене на асансьора говореше само за себе си.