Курц нямаше очила за нощно виждане, но погледът му отдавна се беше приспособил към оскъдната светлина на града, проникваща през дупките на тавана и през шахтата на асансьора. Той заобиколи внимателно купчините боклук и локвите и бързо се придвижи към шахтата.
Вратите на асансьора по принцип не трябваше да се отварят, когато кабината не е спряла на етажа, но поради някаква известна само на тях и на господ причина строителите бяха оставили всички врати широко отворени и ги бяха препречили само с по една яркооранжева пластмасова лента. Курц клекна до лентата и зачака. „Асансьорът може да е заблуда. Може да се качват по стълбите.“ От мястото, където беше клекнал, се виждаше отворът на северното стълбище.
Някой шепнеше високо в асансьора.
Когато покривът на кабината стигна етажа му, Курц стъпи отгоре и коленичи на едно коляно с по един пистолет във всяка ръка. Гледаше да не вдига шум, но стърженето на кабината, скърцането на въжетата и ревът на мотора щяха да заглушат дори тропот на подковани ботуши.
Асансьорът не спря на неговия етаж, а продължи до най-горния, седмия. Вратата на огромната кабина се отвори и отвътре излязоха трима мъже — продължаваха да си шепнат.
Курц и преди се беше качвал на покрива на асансьора и знаеше, че в гипсовата стена има дупка, през която може да вижда какво става в мецанина на седмия етаж. Знаеше за дупката, защото преди няколко дни я беше пробил сам с един лост. Вдясно от него имаше друга, покрита с картон дупка, която пак той беше направил в западната стена на асансьорната шахта. От опит знаеше, че може да излезе от дупката и да скочи върху скелето на стената само за пет секунди.
Седмият етаж беше по-светъл от долните шест: колкото и да беше мръсен стъкленият покрив, все пак пропускаше известна част от нощната светлина на града. Тук стените бяха избити, за да се оформят мезонетите, и отворът на атриума беше препречен само с поставени от стена до стена шперплатови плоскости. Курц виждаше тримата мъже много добре, въпреки че те самите явно имаха проблеми с виждането.
„Тия пък какви са?“ — помисли си. Беше очаквал Малкълм и хората му и нямаше никаква представа кои са тези дебели бели идиоти. Веднага разбра, че не са бодигардовете на Фарино: донът никога не би наел биячи с толкова нескопосани подстрижки и шестдневни бради. И въпреки арсенала си не приличаха на ченгета.
И тримата бяха огромни и дебели и кевларените жилетки под военните якета подчертаваха гротескно туловищата им. Бяха въоръжени до зъби с автомати с включени лазерни мерници, чиито лъчи се виждаха съвсем ясно във влажния прашен въздух. И тримата си бяха сложили очила за нощно виждане.
Нечие радио изпращя. Най-високият от тримата го включи, докато другите двама обхождаха помещението с лазерните си мерници. След секунда Курц се зачуди дали не е нападнат от армията на Конфедерацията.
— Уорън?
— Кажи, Андрю? Нали ти казах да не се обаждаш, освен ако не е важно?
— Всичко наред ли е горе при вас, Уорън?
— По дяволите, Андрю. Току-що се качихме. Айде млъквай и се обади само ако ние ти се обадим или ако го видиш. Ние ще го подгоним към тебе.
Курц пъхна кимбъра в кобура под мишницата си и извади от джоба си тежкия бокс.
Най-високият от тримата изключи радиото и махна на другите двама да се разделят и единият да тръгне към западния мецанин, а другият — към източния. Курц наблюдаваше дебелаците, които се размърдаха в пародийна военна крачка — препъваха се в купчините строителни отпадъци, псуваха, когато стъпваха в локвите, и през цялото време се бореха с апаратите за нощно виждане.
Уорън остана до асансьора — въртеше карабината си, на чиято цев имаше гигантски заглушител. Лазерният лъч щъкаше наляво, надясно, нагоре, надолу. Уорън се обърна, увери се, че между него и асансьора няма никого, и се облегна на стената.
Радиото отново изпращя.
— Какво искаш? — попита ядосано Уорън.
— Тука няма нищо. С Дъглас сме на стълбите в другия край.
— Проверихте ли всички стаи?
— Да. На тоя етаж няма врати.
— Добре. Слизайте надолу. Проверете шестия етаж.
— Ти няма ли да дойдеш, Уорън?
— Ще стоя тук, докато не прочистите шестия етаж. Нали не искате да се сблъскаме в тъмното?
— Не искаме.
— Значи обадете ми се като свършите и ще сляза, след това ще проверите долния и така докато не намерим това копеле и не го подгоним към Андрю. Ясно ли е, Дарън?