— Да.
Друг глас.
— Дарън, Дъглас, Уорън? Всичко наред ли е?
Три гласа едновременно:
— Млъквай, Андрю.
Докато траеше раздумката, Курц безшумно отмести картона от дупката и излезе от шахтата на асансьора.
Дървенията под краката му изскърца. Уорън понечи да се обърне, но Курц го халоса с еднокилограмовия бокс.
26.
На Андрю не му харесваше да стои сам на първия етаж. Беше тъмно и влажно и гадно. През очилата за нощно виждане всичко изглеждаше зелено и всички отвори в стените и всички купчини пясък приличаха на призраци. А когато свалеше очилата — въпреки че Уорън му беше казал да не го прави — не виждаше съвсем нищо. Израелският автомат булпуп, който си беше избрал, беше студен, хлъзгав, черен и извит като змия, но изобщо не го виждаше в тъмното. Добре поне че не тежеше. Даже червеният лазерен мерник, който изглеждаше толкова страхотен в негърския склад, се виждаше зелен през очилата. Андрю се забавляваше, като се правеше на люк Скайуокър от „Междузвездни войни“, сечеше тъмнината с лазерния лъч и сумтеше.
Изведнъж радиото изпращя. Дарън.
— Уорън? Уорън? Намерихме скривалището на този Курц на шестия! Него го няма, ама открихме походно легло и други боклуци. Уорън?
Уорън не отговаряше.
— Уорън? — обади се и Андрю от фоайето на първия етаж.
— Млъквай, Андрю! — казаха едновременно Дарън и Дъглас. И пак едновременно: — Уорън? Уорън?
Уорън не отговаряше.
— По-добре слезте при мен — каза Андрю.
Този път другите двама братя не му казаха да млъква. Настъпи тишина, примесена със статично пращене. После Дъглас се обади:
— Андрю, ти стой там. Ако видиш нещо да мърда, не стреляй, докато не се увериш, че не сме ние. Ако не сме ние, убий го.
— Добре.
— И не пипай радиото — обади се Дарън.
— Добре — отговори Андрю и чу как двамата изключиха апаратите си.
Остана неподвижен — според него доста дълго. След това се размърда бавно — опитваше се да свикне със зеленикавия свят през очилата за нощно виждане, но вече дори играта със „сабята“ не му носеше удоволствие. На източното стълбище не помръдваше нищо. Асансьорът мълчеше. Отнякъде капеше вода. Накрая Андрю не издържа и натисна бутона на уоки-токито си.
— Уорън?
Тишина.
— Дъглас? Дарън?
Никакъв отговор. Андрю повтори имената им и изключи радиото. Започваше да се изнервя.
В средната част на склада беше по-светло — оная част, дето Уорън й викаше атриум — и Андрю застана в огромното отекващо пространство и вдигна поглед към белезникавия стъклен покрив на трийсетина метра отгоре. Оттам проникваше само отразената от облаците нощна светлина на града, но през очилата беше толкова силна, че Андрю за миг ослепя. Вдигна ръка, за да избърше насълзените си очи, но тъпите очила му попречиха.
Погледна към най-горния етаж, където шперплатовите плоскости отразяваха светлината различно от тухлените стени на другите шест етажа, но през шперплата не се виждаше нищо. Вдигна отново радиото.
— Уорън? Дъглас? Дарън? Какво става?
Сякаш в отговор отекнаха седем изстрела — много бързи, много гръмки и без никакъв заглушител — и откъм стъкления покрив се дочу трошене на дърво и писък.
Андрю вдигна автомата.
В една от плоскостите на седмия етаж се беше появила дупка. По-лошо, нещо голямо и шумно пищеше и махаше с крила надолу към него. През очилата нещото изглеждаше като огромен безформен зеленикав прилеп с едно бляскащо око. Крилата му бяха поне пет метра дълги и плющяха зад тялото му като ленти от бял огън. Прилепът продължаваше да лети към него и да пищи.
Андрю изпразни пълнителя на автомата в злокобната твар. Успя да види, че окото всъщност е точката на лазерния мерник и че повечето от куршумите попаднаха в целта, но писъците продължиха и станаха дори още по-ужасни.
Андрю побърза да се отдръпне към входа на атриума, но продължи да стреля — пуф! пуф! пуф! пуф! — досега не беше чувал изстрели през заглушител и пукането, примесено с писъците, направо го подлудяваше.
Гигантският прилеп се удари в пода на десетина метра от него. Гледката и звукът вече напомняха повече на паднал от седем етажа огромен чувал със зеленчукова супа, отколкото на прилеп. Във всички посоки се разплиска зеленикавобяла течност и след няколко секунди Андрю осъзна, че това е кръв, която на нормална светлина щеше да е червена.