Пруно изгледа Курц, като че ли беше извънземен.
— Джоузеф?
Кльощавият мъж изглеждаше по-добре с дебелото кожено яке. „Приносът на София Фарино за бездомниците“ — помисли си Курц и се засмя, защото се сети, че тя му го беше дала също като подарък за бездомник.
— Вземи си една щайга, Джоузеф — избоботи Татко Соул. — Тъкмо сме на ендшпила.
— Ще ви погледам.
— Глупости. Тази игра може да продължи няколко дни. Искаш ли кафе?
Докато възрастният мъж се суетеше около очукания котлон в дъното на коптора, Курц забеляза колко са силни тялото и ръцете му под тънкото сако. Курц нямаше представа откъде крадат електричество, но котлонът работеше и до спалния чувал на Татко Соул имаше и лаптоп. На екрана му се мержелееше някакъв собственоръчно програмиран скрийнсейвър с фрактални мотиви и заедно с газовия фенер внасяше уют в тясното помещение.
Татко Соул и Курц пиеха кафе, а надрусаният Пруно от време на време притваряше очи и се потапяше в някакво свое светлинно представление. Татко Соул задаваше на Курц приятелски въпроси относно последните му единадесет и половина години и Курц се опитваше да му отговаря с известна доза хумор. Сигурно успяваше, защото плътният смях на Татко Соул току изваждаше Пруно от унеса му.
— Е, на какво дължим честта на късното ти посещение, Джоузеф? — запита накрая Татко Соул.
Пруно отговори вместо Курц.
— Джоузеф се сражава с мелници… с една мелница на име Малкълм Кибунте, ако трябва да съм точен.
Рошавите вежди на Татко Соул се вдигнаха.
— Малкълм Кибунте не е вятърна мелница — тихо каза той.
— По-скоро е убиец — каза Курц.
Татко Соул кимна.
— И не само.
— Сатана — добави Пруно. — Кибунте е въплътеният Сатана. — Направи опит да задържи отнесения си поглед върху Татко Соул. — Ти си теологът. Кажи ми откъде произхождаше думата „сатана“, че забравих.
— От иврит — отговори Татко Соул, бръкна в някаква щайга и извади хляб и плодове. — Означава „този, който се противопоставя, противоречи или постъпва като противник“. — Той отмести шахматната дъска и сложи храната пред Курц. — „Вземи си пшеница и ечемик, боб и леща, просо и лимец, и изсипи ги в един съд, и направи си от тях хлябове“ — изрече напевно с плътния си глас. — Йезекиил, четвърта глава, стих девети. — Той разчупи хляба церемониално и подаде едно парче на Курц.
Курц знаеше, че два пъти седмично близката пекарна оставя на паркинга един пикап, пълен с престоял хляб. Бездомниците знаеха разписанието му. Коремът му изкъркори. Не беше ял цял ден. Вдигна очуканото канче с горещото кафе и взе хляба.
— Песен на песните, глава втора, стих пети — продължи Татко Соул, като сложи пред Курц две позагнили ябълки. — „Освежете ме с ябълки.“
Курц не можа да сдържи усмивката си.
— Библията наистина ли препоръчва ябълки?
— Абсолютно — отвърна Татко Соул. — В Левит, глава седма, стих двадесет и трети съветът дори е още по-съвременен: „Не яжте никаква тлъстина…“, въпреки че тук някъде имам малко бекон. Ей сега ще го изпържа.
Курц отчупи от хляба, отхапа от ябълката и отпи от горещото кафе. Това бе една от най-вкусните вечери в живота му.
Пруно премигна и се обади:
— В Левит е казано и да не се яде никаква кръв. Но ми се струва, че Джоузеф има точно това наум по отношение на този сатана Малкълм.
Татко Соул поклати глава.
— Малкълм Кибунте не е сатана… белият човек, който стои зад него, е Сатаната. Кибунте е Мастема от изгубената книга, Юбилеите…
Курц го погледна неразбиращо.
Пруно се прокашля и поясни:
— Мастема е демонът, който заповядал на Авраам да убие сина си.
— Мислех, че Господ го е накарал.
Татко Соул поклати глава много бавно и много тъжно.
— Никой Господ, който си заслужава да бъде почитан, не би го сторил, Джоузеф.
— Юбилеите е апокрифна книга — обърна се Пруно към Татко Соул. И след това сякаш се сети за нещо съвсем очевидно. — Diabolos. Това е гръцката дума за „този, който хвърля нещо върху нечия пътека“. Малкълм Кибунте е диаболичен, но не е сатана.
Курц отпи от кафето.
— Пруно ми изпрати един списък за четене преди да вляза в Атика. Не ми се стори много дълъг, но работих по него почти десет години и още не съм стигнал до края.