— Знаете, че парите дойдоха от Скаг Малкия.
— Естествено, че знам. Но това не променя нещата. Вие сте този, който се свърза с мен по телефона. Договорът е между нас.
Курц се огледа.
— Малко се страхувах, че някой от фамилия Фарино може да е платил повече от мен.
Датчанина отново поклати глава.
— Те бяха забележително стиснати. — После вдигна глава към небето. Беше съвсем тъмно и прехвърчаше сняг. — Знам какво си мислите, господин Курц. „Видях лицето.“ Не сте го видели. Това лице е толкова мое, колкото се казвам Нилс.
— Всъщност — каза Курц и вдигна куфарчето, — чудя се какво да правя с тези пари.
Датчанина пак се усмихна.
— Петдесет хиляди долара. Струваха ли си неприятностите, господин Курц?
— Да — отвърна Курц. — Струваха си. — Двамата излязоха през портата и Курц се поколеба пред волвото си с ключовете в ръка. Щеше да се почувства по-добре, когато вземеше в ръка хеклера. — Още един въпрос… А може и да не е въпрос…
Датчанина чакаше.
— Скаг Малкия… Стив Фарино… ще излезе и ще оправи тази бъркотия.
— Моето впечатление е, че точно за това беше този един милион долара.
— Да. Скаг Малкия е точно толкова стиснат, колкото и останалите си роднини, но това му беше единственият шанс да седне отново зад волана. Но аз всъщност имах предвид, че когато Скаг излезе, сигурно ще иска да изреже свободните краища.
Датчанина кимна.
— По дяволите — каза Курц. — Няма значение. — После се качи във волвото. Датчанина остана до колата. Значи нямаше бомба. Курц запали двигателя, даде на заден по безлюдното шосе и погледна в огледалото за обратно виждане.
Датчанина си беше отишъл.
Курц извади пистолета изпод седалката и го сложи в скута си. Включи на скорост, подкара колата и докосна с дясната си ръка куфарчето на дясната седалка. Караше около разрешената скорост или с по-ниска. Нямаше шофьорска книжка и моментът не беше подходящ да го спре шерифът на Орчард Парк.
Не беше изминал и три километра, когато на задната седалка иззвъня някакъв мобилен телефон.
41.
Курц рязко спря край пътя, отвори вратата и се изтърколи на шосето. Той нямаше мобилен телефон.
Телефонът продължаваше да звъни.
„Семтекс“ — помисли си Курц. „С4“. Израелците и палестинците бяха спецове по телефоните бомби.
„Мамка му! — помисли си. — Парите.“ — Върна се при колата, взе куфарчето и го остави на безопасно разстояние от волвото.
Телефонът продължаваше да звъни. Курц осъзна, че е насочил хеклера към него.
„Какво ми става, по дяволите?“ Той върна куфарчето на седалката, пъхна пистолета в джоба си, взе телефона и натисна бутона.
— Курц?
Мъжки глас. Непознат.
— Курц?
Курц слушаше.
— Курц, аз съм пред една къщичка в Локпорт. Виждам момиченцето през прозореца. След десет секунди ще почукам на вратата, ще пречукам копелето, дето й се прави на баща, и ще отведа малката кучка някъде, за да се позабавляваме. Довиждане, Курц. — Мъжът затвори.
При нормални обстоятелства щеше да стигне от Орчард Парк до Локпорт за около трийсет минути. Курц стигна за десет минути с около сто и осемдесет по I-90 и почти със същата скорост по улиците на Локпорт.
Спирачките на волвото изскърцаха жестоко пред къщата на Рейчъл.
Вратата на оградата беше отворена.
Курц нахълта с пистолета в ръка. Вратата на къщата беше затворена. Първият етаж беше тъмен. Курц реши да влезе през задната врата. Заобиколи почти на бегом къщата с диво разтуптяно сърце.
Един от розовите храсти се надигна.
Курц насочи пистолета към него, но твърде късно — от храста се показа една мъжка ръка в някакво тъмно камуфлажно облекло и го халоса с нещо тежко.
Нажежена до бяло болка прониза гърдите му и всичко притъмня.
42.
Болка.
„Добре.“ Беше жив.
Курц се върна в съзнание бавно, много болезнено, мускул по мускул. Очите му бяха отворени и нямаше превръзка, но не виждаше нищо. Болката беше невероятна. Тялото му не се подчиняваше на никакви команди. Беше му трудно да диша.
„Всичко е наред. Може и да съм ранен, но съм жив. Ще убия това копеле и ще освободя Рейчъл преди да умра.“ Курц се съсредоточи във вкарването на въздух в дробовете си и в успокояването на лудо биещото сърце и изтерзаните от болката мускули.