Същата вечер успя да научи, че автомобилът минал през Исудьон и продължил към Орлеан или към Париж.
От всичко това се виждаше, че Ботрьоле-баща се намира някъде наоколо. Иначе как можеше да се допусне, че похитителите са изминали петстотин километра само за да поприказват по телефона в Шатору и после под остър ъгъл да се върнат в Париж.
Това голямо заобикаляне имаше само една цел: да заведат Ботрьоле-баща на определеното място.
— Той е тук — тръпнеше от надежда Изидор. — На десет-петнайсет левги оттук баща ми чака да му помогна. Той е тук. Той диша един и същ въздух с мен.
Но след като изхаби петнайсет дни за безполезни търсения, младежът изгуби надежда. Минаваха ден след ден, а нищо не откриваше. Научи от вестниците, че граф Дьо Жевър с дъщеря си напуснал замъка Амбрюне и се преселил в околностите на Ница. Научи също за освобождаването на Харлингтън, невинността на когото стана очевидна след разказа на Арсен Люпен.
Младежът прекара по два дни в Шатору и Аржантон. Пак без резултат.
Вече се канеше да се откаже от търсенето. Изглежда кабриолетът бе оставил баща му на някое място, откъдето го бе взела друга кола. И баща му сега се намираше далеч оттук.
Вече мислеше да се връща.
Нов понеделник сутринта забеляза върху плика на писмо, изпратено без марки от Париж, почерк, който страшно го развълнува. До такава степен, че в продължение на няколко минути не смееше да го отвори от страх да не се разочарова. Ръцете му трепереха. Нима бе възможно? Не бе ли нов капан, който му готвеше коварният неприятел?
С един замах го отвори. Писмото наистина се оказа от баща му, написано от неговата ръка.
Прочете:
„Ще стигнат ли до теб тези няколко реда, сине? Не ми се вярва. През грялата нощ когато ме отвлякоха, ме возиха първо с автомобил, а сутринта — с кабриолет. Нищо не можах да видя. Вързаха ми очите. Замъкът, в който съм задържан, трябва да се намира в Централна Франция, ако се съди по неговата архитектура и по растителността в градината. Стаята, в която се намирам, е на втория етаж. Тя е с два прозореца, единият е напълно закрит с дебела завеса. Следобед ме пускат да се разхождам в градината под надзора на един пазач, който не сваля очи от мен.
За всеки случай ти пиша това писмо. Ще го завържа за камък. Когато се разхождам из градината, ще се опитам да го прехвърля през оградата и някой селянин ще го намери.
Не се безпокой. Към мен се отнасят много учтиво.
Твоят стар баща, който те обича много и който се натъжава при мисълта за грижите, които ти създава.
Изидор погледна печата на плика. На него пишеше: Кузион (Индър).
Индър. Този окръг, който в продължение на няколко седмици претърсваше така грижливо! Прегледа един джобен пътеводител, с който никога не се разделяше. Кузион, кантон Кузион… Оттам също мина.
От предпазливост реши да смени външността си на англичанин. Преоблече се като работник и отиде в Кузион. В малкото селце лесно намери лицето, което бе изпратило писмото. Случайността му помогна.
Кметът, който се постави на негово разположение, разказа:
— В събота сутрин срещнах накрай селото точиларя дядо Шарел и той ме попита: „Господин кмете, едно писмо, което няма никакви марки, ще може ли да тръгне?“ „Разбира се“ — отговорих аз. „Значи ще стигне до местоназначението си?“ „Да, да — казах аз. — Само получателят ще плати малко повече… Това е всичко.“
— А къде живее този дядо Шарел?
— Ей там… на хълма… в колибата край гробищата… Искате ли да ви заведа?
Наистина колибата на Шарел се издигаше самотна посред овощна градина, заобиколена с високи дървета. Когато влязоха в градината, три гарвана изхвърчаха шумно. Изидор и кметът видяха, че те излетяха от колибата на кучето. То не залая и не мръдна от мястото си при приближаването на чуждите хора.
Учуден, младежът се приближи до него. То лежеше мъртво на една страна и с опънати крака.
Втурнаха се в къщата. Вратата се оказа отворена.
В дъното на влажна, ниска стаичка, върху мръсен сламеник, хвърлен на голата земя, лежеше облечен човек.
— Дядо Шарел! — извика кметът. — Нима и ти си умрял?
Ръцете на стареца бяха ледени. Лицето му чернееше, но сърцето още продължавате да бие слабо. По тялото не се виждаше никаква рана.
Опитаха се да го свестят. Но тъй като не успяха, извикаха лекар. Той също не успя да свести стареца. Можеше да се помисли, че старецът просто спи, но неестествен сън, сякаш е приспан с хипноза или приспивателно.
През нощта Изидор, който бдеше над него, забеляза, че дишането му постепенно става по-дълбоко и целият му организъм се освобождава от парализата.