На другия ден, още в осем часа, с вързоп под мишница напусна хотела, където живееше в околностите на Кузион, стигна най-близкия храсталак, освободи се от работническите дрипи, превърна се пак в млад английски художник и се представи на нотариуса в Епозон, най-голямото селище в околността.
Заяви, че този край му харесва и ако намери подходящо жилище, с удоволствие ще се настани да живее с родителите си. Нотариусът му посочи няколко имения. Ботрьоле загатна, че са му говорили за замъка Епой на брега на Крьоз.
— Да, но замъкът Епой принадлежи от пет години на един от моите клиенти и не се продава.
— Значи собственикът живее в него?
— Той живееше или по-скоро майка му живееше в него. Но тя намираше замъка малко тъжен и не го харесваше. Така че миналата година го напуснаха.
— А сега живее ли някой там?
— Да, един италианец, барон Анфреди, на когото моят клиент го е дал под наем за летния сезон.
— А! Барон Анфреди, познавам го. Един още млад човек с доста приличен вид…
— Бога ми, не зная… Моят клиент преговаря направо с него. Договор не правиха… Размениха само писма…
— Но вие познавате ли барона?
— Не, той никога не излиза от замъка… Понякога излиза с автомобил нощно време. Готви му една стара готвачка, която не говори с никого. Забавни хора…
— Мислите ли, че вашият клиент ще се съгласи да продаде замъка?
— Не вярвам.
— Можете ли да ми дадете името му?
— Луи Валмер, улица Мон Табор № 34.
Ботрьоле взе от най-близката гара влака за Париж. След три безплодни посещения най-после намери Луи Валмер. Той се оказа човек на тридесетина години с открито и симпатично лице. Ботрьоле направо каза кой е.
— Сигурен съм — завърши той, — че баща ми е затворен в замъка на Иглата вероятно заедно с други жертви. Идвам да попитам какво знаете за вашия наемател барон Анфреди?
— Много малко. Срещнах барон Анфреди миналата година в Моите Карло. Като научил, че притежавам замък, той ми предложи да го наеме, понеже искал да прекара лятото във Франция.
— Той е още млад човек, нали?
— Да, с твърде енергичен поглед, русокос.
— Брада?
— Да, завършваща с два върха, които се спущат върху яка, закопчана отзад като яка на духовник.
— Той е — прошепна Изидор, — той е, какъвто го видях, това са точните му черти.
— Как!… Вие мислите?…
— Мисля, сигурен съм, че вашият наемател не е никой друг, освен Арсен Люпен.
Тази история се стори забавна на Луи Валмер. Той познаваше всички приключения на Люпен и перипетиите на борбата му с Ботрьоле. Потри доволен ръце.
— Чудесно, замъкът на Иглата ще се прочуе!… Но трябва да действате с най-голямо благоразумие. Ами ако моят наемател не е Люпен?
Ботрьоле изложи плана си. Той ще отиде сам през нощта, ще прескочи оградата, ще се скрие в парка…
— Трудно ще прескочите стена с такава височина. А ако успеете да го направите, ще ви посрещнат две кучета, които принадлежат на майка ми и които оставих в замъка!
— Не са страшни… Едно късче месо…
— Не знам… Но да допуснем, че се отървете от тях. Ами после? Как ще влезете в замъка? Вратите се масивни, прозорците са с решетки. А и да влезете — кой ще ви води? Там има осемдесет стаи…
— Да, но онази стая с двата прозореца на втория етаж…
— Знам я. Ние я наричаме Стаята на глициновите дървета. Но как ще я намерите вие? Има три стълбища и лабиринт от коридори. Напразно ще ви обяснявам пътя — ще се изгубите.
— Елате с мен — усмихна се Ботрьоле.
— Не мога. Обещах на майка си да замина при нея на юг. Ботрьоле пое пътя към хотела, където пренощува, и започна приготовления. Привечер, когато се готвеше да тръгва, го посети Валмер.
— Искате ли ме още?
— Разбира се.
— Е, добре, ще ви придружа. Да, тази експедиция ме привлича. Мисля, че няма да скучая и ще бъде приятно да се намеся… Ето вижте, това е вече начало на едно сътрудничество.
Посочи голям ръждясал ключ.
— Какво се отваря с този ключ? — ахна Ботрьоле.
— Един подземен изход, скрит между две подпорни стени, изоставен от векове, който реших, че е излишно да посочвам на наемателя. Той е откъм полето, точно в края на горичката…
Ботрьоле го прекъсна:
— Те познават този изход. Точно оттам се вмъкна в парка онова лице, което следях. Играта е интересна и ние ще я спечелим. Но, дявол да го вземе, трябва да се играе внимателно!