Не си спомняха как са се озовали пред полицейската префектура, защото били упоени от няколко дни.
Освобождаването на двамата се смяташе за признание на поражението от страна на Люпен.
Едно друго събитие говорете най-красноречиво за това поражение: годежът на Луи Валмер с госпожица Дьо Сен Веран. Двамата млади хора се влюбиха един в друг. Валмер обикна меланхолния чар на Раймонд, а тя, наранена от живота, жадна за закрила, се привърза към силата и енергията на мъжа, който бе помогнал доблестно за спасението й.
Денят на сватбата се очаквате с известно безпокойство. Дали Люпен нямаше да предприеме нещо? Ще приемели той доброволно загубата на жената, която обича? Брачната церемония се извърши в определения ден и Раймонд дьо Сен Веран стана госпожа Луи Валмер.
Сякаш самата съдба се грижеше за Ботрьоле и преподписа бюлетината за победата му. Тълпата почувства това така добре, че тъкмо по това време между почитателите му възникна идеята за един голям банкет, на който да се отпразнуват победата и поражението на Люпен. Идеята събуди ентусиазъм. В разстояние на две седмици към нея се присъединиха триста души. Пратиха покани до парижките лицеи. Вестниците започнаха да пеят химни. И банкетът се оказа апотеоз на победата.
Скромен и прелестен апотеоз, защото героят му се наричаше Ботрьоле. Неговото присъствие се оказа достатъчно, за да бъде поставено всичко на мястото му. Скромен както винаги, малко изненадан от прекалените викове „браво“, малко притеснен от преувеличените похвали, които го поставяха над бележити детективи… малко притеснен, но и твърде развълнуван. Той изрази това с няколко думи, които се харесаха на всички, и със смущението на дете, което се изчервява, когато го хвалят, изрази радостта, гордостта си. Наистина, колкото и да бе разумен и господар на себе си, той изживя незабравими минути на упоение. Усмихваше се на приятелите, на другарите от Жансон, на Валмер, пристигнал специално, за да му ръкопляска, на господин Дьо Жевър, на баща си.
И ето, когато спря да говори и държеше още чашата в ръка, от края на залата се чу глас и всички видяха един господин, който размахваше вестник. Мълчанието се възстанови, досадният господин се успокои, но край масата остана някакво тръпно любопитство, вестникът минавате от ръка на ръка и винаги, когато някой от сътрапезниците хвърлеше поглед върху разтворената страница, се чуваха възклицания.
— Четете! Четете! — викаха от противоположната страна. Наставаха от масата. Старият Ботрьоле взе вестника и го подаде на сина си.
— Четете! Четете! — извикаха по-силно. А други казаха:
— Тихо! Слушайте!…
Ботрьоле, застанал прав с лице към публиката, търсеше с очи във вестника статията, която бе вдигнала такъв шум, и неочаквано, като забеляза подчертаното заглавие, вдигна ръка да въдвори мълчание. После зачете с развълнуван глас. Вълнението подсилваше поразителните разкрития, които проваляха всичките му усилия, отхвърляха откритията за Кухата игла и показваха колко суетна е борбата му с Арсен Люпен:
„Отворено писмо до господин Масибан от Академията за писмени паметници и литература
Господин директор,
На 17 март 1769 г. излезе една малка книга под заглавие: Тайната на Кухата стрела.
Цялата истина, разкрита за пръв път. Сто екземпляра, напечатани от мен за съда.
В девет часа сутринта същия ден авторът, много млад, добре облечен човек, чието име не е известно, започнал да разнася книгата си на главните членове на съда. В десет часа, когато предал вече четири книги, той бил арестуван от един гвардейски капитан, който го отвел в кабинета на краля и веднага се върнал да събере раздадените вече екземпляри. Когато стоте екземпляра били събрани, преброени, грижливо прелистени и проверени, кралят ги хвърлил лично в огъня с изключение на един екземпляр, който запазил.
След това възложил на капитана от гвардията да отведе автора на книгата при господин Дьо Сен Map, който затворил арестувания отначало в Пинерол, а после в крепостта на остров Сент Маргьорит. Очевидно този човек не е бил друг, а прочутият човек с Желязната маска.
Никога истината или поне част от истината не би станала известна, ако гвардейският капитан, който присъствал на срещата, не използвал момента, когато кралят се обърнал, и не измъкнал от камината една книжка.
След шест месеца капитанът бил намерен убит на шосето между Кайон и Мант. Убийците ограбили всичките му дрехи, но не забелязали в десния джоб един диамант с голям блясък и стойност.
Между документите му намерили ръкописна бележка. В нея той не говорел за измъкнатата от огъня книга, но давал резюме на първите глави. Ставало дума за тайна, позната на кралете на Англия, изгубена от тях в момента, когато короната на лудия клетник Хенри VI минала върху главата на Йоркския дук, разкрита на френския крал Карл VII от Жана д’Арк и после станала държавна тайна, предавана от крал на крал в запечатано писмо, което намирали при смъртния одър на всеки пореден покойник с надпис: «За краля на Франция».