Така се стигаше до въпроса: „Какво е станало с часослова на кралицата?“
След като си почина известно време, Ботрьоле разпита бащата на свой приятел, прочут колекционер, когото често викаха като експерт и до когото музеите се допитваха как да подредят каталозите си.
— Часословът на Мария-Антоанета ли? Той е бил завещан от кралицата на камериерката й с тайното поръчение да го предаде на граф Дьо Ферсен. Благоговейно пазен в семейството на графа, той се намира от пет години насам в една витрина в музея Карнавале.
— И този музей ще бъде отворен…
— След пет минути.
Точно в момента, когато се отваряше вратата на музея, Изидор скочи от колата със своя приятел.
— Вижте, идва господин Ботрьоле!
Десетина гласа го поздравиха. За голямо свое учудване той позна цялата група репортери, които следяха „аферата на Кухата игла“. Единият от тях извика:
— Колко забавно! Ние всички сме имали по една идея. Внимавайте, нищо чудно между нас да се намира и Арсен Люпен.
Влязоха заедно. Директорът, предизвестен веднага, се постави на тяхно разположение. Заведе ги пред витрината и посочи едно окаяно томче без никаква украса, в което нямаше нищо кралско. Все пак изпитаха известно вълнение при вида на книгата, която кралицата е докосвала в такива трагични дни и е гледала със зачервени от сълзи очи… Не смееха да я вземат и разгърнат, сякаш щяха да извършат светотатство…
— Господин Ботрьоле, това е една задача, която трябва да изпълним.
Той взе книгата с неспокойно движение. Описанието, което авторът на брошурата даваше, беше вярно. Първо, обвивка от изцапан, потъмнял пергамент, изтъркан тук-там, а отдолу — истинската подвързия от корава кожа.
С какъв трепет Ботрьоле търсеше скритото джобче! Дали нямаше да излезе басня? Или щеше да намери бележката, написана от Людовик XVI и завещана от кралицата на ревностния й приятел?
Откъм лицевата страна на книгата нямаше скривалище.
— Нищо — пошепна той.
— Нищо — отвърнаха му като ехо.
Но откъм гърба, като понатисна книгата, видя веднага, че пергаментът се отлепва от подвързията. Пъхна пръсти… Нещо… да… той усети нещо… едно листче…
— О! — победоносно каза. — Ето… възможно ли е!?
— Бързо! — извикаха всички. — Какво чакате?
Той измъкна лист, сгънат на две.
— Четете! Има нещо написано с червено мастило… Сякаш е кръв… изсъхнала кръв… защо не четете?
Той зачете:
— „На Вас, Ферсен. За сина ми, 16 октомври 1793 г. Мария-Антоанета.“
Внезапно Ботрьоле нададе вик от смайване. Под подписа на кралицата имаше с черно мастило две думи, подчертани със закривена черта… две думи: „Арсен Люпен“.
Един след друг грабваха листа и всеки веднага надавате същия вик:
— Мария-Антоанета… Арсен Люпен!
Изпаднаха в дълбоко мълчание. Този двоен подпис, тези съединени имена, открити на дъното на часослова — реликва, в която от един век спеше отчаяният зов на бедната кралица, страшната дата 16 октомври 1793 г., денят, когато бе паднала кралската глава — във всичко това имаше някаква историческа трагедия.
— Арсен Люпен! — прошепна някой. — Колко страшно е едно дяволско име да се намира вписано в свещена книга!
— Арсен Люпен! — повтори Ботрьоле. — Приятелят на кралицата не е успял да разбере отчаяния зов на осъдената. Той е живял със спомена, изпратен от любимата, а не се е сетил да прерови книгата. А Люпен се е сетил и е взел посланието.
— Какво е взел?
— Много ясно — документа! Документа, написан от Людовик XVI. Аз го притежавах. Сега разбирам защо Люпен не е искал да го остави у мен… И възложи на Бреду…
— И сега? Какво ще правите?
— Документът и текстът са автентични. Понеже видях следите от червените печати; понеже самата Мария-Антоанета и писаното от нея ме уверяват, че брошурата, възпроизведена от господин Масибан, е автентична; понеже наистина съществува историческа загадка около Кухата игла — аз съм сигурен, че ще успея.
— Какво? Дали документът е автентичен или не, ако вие не го дешифрирате, няма да послужи за нищо, защото Людовик XVI е унищожил книгата, която го е обяснявала.
— Да, но другият екземпляр, измъкнат от гвардейския капитан от огъня, не е унищожен.
— Откъде знаете?
— Докажете противното.
Ботрьоле млъкна, а след това бавно, със затворени очи, сякаш се мъчеше да определи точно и да резюмира мисълта си, изрече:
— Притежателят на тайната, гвардейският капитан, най-напред разкрива части от нея в дневника, намерен от правнука му. После настъпва мълчание. Той не разкрива загадката. Защо? Защото изкушението да използва тайната постепенно го обсебва и той отстъпва пред него. Доказателство? Убийството му. Доказателство? Великолепното скъпоценно украшение, намерено у него, което сигурно е взел от кралското съкровище, чието незнайно скривалище представлява тайната на Кухата игла. Люпен не е лъгал…