Джой Филдинг
Кукла на конци
1
Някои от нещата, които Аманда Травис обича: черния цвят; обедните часове на велоергометъра във фитнесзалата на улица „Клематис“ в центъра на Палм Бийч; своя апартамент в Юпитер — целия в бяло, с една спалня и изглед към океана; сговорчивите съдебни заседатели; мъжете, чиито съпруги не ги разбират.
Някои от нещата, които не обича: розовия цвят; температурата зад високите до тавана прозорци на апартамента й да пада под 18 градуса; клиентите, които не приемат съветите й; сивия цвят; да я карат да си показва личната карта на влизане в някой бар; умалителните имена от какъвто и да било вид.
И още нещо, което не обича: следите от ухапване.
Най-вече дълбоките и ясно очертани, въпреки че са минали няколко дни; следи, които изглеждат като ярколилава татуировка сред синини с цвят на горчица; следи, които сякаш й се усмихват от снимките върху масата на зашитата пред нея.
Аманда отмахва русата си, дълга до раменете коса от лицето и пъхва изобличителните снимки под едно блокче жълта хартия на редове, после взима молив и се прави, че отбелязва нещо важно, а всъщност пише: „Не забравяй да купиш паста за зъби“. Този жест е за пред заседателите, в случай, че някой от тях гледа. Което е съмнително. Тази сутрин тя вече хвана единия от заседателите, мъж на средна възраст, с изтъняваща червеникава коса тип Роналд Рейгън, да клюма. Въздъхва, оставя молива, обляга се назад на стола си и свива неодобрително устни. Не много. Само колкото да даде на журито да разбере какво мисли за свидетелските показания, давани в момента. Ще й се заседателите да останат с впечатление, че не ги намира за кой знае какво.
— Той крещеше нещо — казва младата жена на свидетелската скамейка и разсеяно подръпва косата си. Поглежда към мястото на защитата, замята платинените си къдрици с черни корени и ги увива около изкуствените си квадратни нокти. — Винаги нещо крещи.
Аманда отново взима молива и добавя „Замразени макарони и сирене“ към импровизирания си списък с покупки. „Портокалов сок“, сеща се тя и го надрасква с демонстративен жест, като че ли току-що й е хрумнал някой възлов момент от закона. Движението й обаче измества снимките изпод купчината хартия и следите от зъбите на клиента й върху кожата на свидетелката отново намигат отсреща.
Тъкмо следите от зъбите ще я провалят.
Може и да успее да замаже фактите, да омаловажи доказателствата, да затрупа журито с ненужни подробности и не съвсем основателни съмнения, но просто няма начин да заобиколи тези ужасни снимки. Те ще решат съдбата на клиента й и ще хвърлят сянка върху нейните перфектни изяви — като белег върху иначе идеална кожа ще помрачат блестящите й изпълнения в продължение почти на година в полза на бедните, на онези, които са нямали късмет или на безспорно виновните.
Дяволите да го вземат Дерек Клемънс. Защо му е трябвало да прави нещо толкова адски изобличаващо?
Аманда се пресята и потупва ръката на мъжа, седнал до нея. Още една демонстрация за пред заседателите, макар да се съмнява, че някой от тях ще се излъже. Те, естествено, гледат достатъчно телевизия и познават различните търговски трикове: фалшивата яркост, съчувствените погледи, недоверчивото поклащане на глава. Тя отдръпва ръка и погнусена от допира до кожата на своя клиент тайно я изтрива в черната си ленена пола под масата. „Идиот“, минава й през ума зад окуражителната усмивка. „Не можа ли да проявиш поне малко самообладание? Ами трябваше и да я хапеш.“
Обвиняемият се усмихва в отговор, но устните му остават стиснати. След малко заседателите ще имат достатъчно възможност да се нагледат на зъбите на Дерек Клемънс.
Със своите двайсет и осем години и длъгнеста 178 сантиметрова фигура, Дерек Клемънс е на същата възраст и ръст като жената, определена да го представлява. Дори и косите им са с подобен бледорус цвят, очите им — различни нюанси на синьо, само че нейните са по-тъмни и плътни, а неговите по-светли и пастелни. При други, по-приятни обстоятелства Аманда Травис и Дерек Клемънс биха могли да бъдат взети за брат и сестра, може би дори за близнаци.
Аманда отхвърля неприятната мисъл, доволна, както винаги, че е единствено дете. Тя се размърдва на стола си и поглежда към дългата редица прозорци в дъното на съдебната зала. Навън е типичен февруарски ден в Южна Флорида — тюркоазено небе, топъл въздух, примамлив плаж. Тя се преборва с желанието да облегне глава на стъклото и да зарее поглед покрай крайбрежния канал към океана. Само в Палм Бийч може да се намери съдебна зала с изглед към океана, не по-лош от този, който се разкрива от прозорците на мансардния апартамент на някой луксозен хотел.