— Тюрек и Тюровски.
— Тюр-нещо си, така или иначе.
Аманда въздъхва, понеже не може да се каже, че е особено нетърпелива да се върне в библиотеката.
— Искаш ли малко помощ? — пита Рейчъл, правилно схванала въздишката.
— Не — бързо отговаря Аманда. Това е нещо, което тя трябва да свърши сама. Пък и вече каза прекалено много. Възможно ли е дотолкова да се обърка, че да каже „майка ми“, вместо „клиентката ми“? Добре че Рейчъл, подобно на повечето хора, беше склонна да пренебрегне онова, което бе чула със собствените си уши.
— Нали ще ме държиш в течение?
— Разбира се.
— Благодаря. О, и… Аманда? — добавя, когато Аманда тъкмо се кани да прекъсне връзката.
— Да?
— Следващият път, когато видиш майка си, прегърни я здраво от мен, става ли?
След което изчезва.
— Мамка му! — Аманда също затваря. — Мамка му! — Няколко секунди седи, без да помръдне. — Да прегърна здраво майка ми — повтаря невярващо. — Това би било върхът. — В тишината около себе си, тя усеща как ръцете на майка й я обгръщат.
Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.
— Уф! Стига с тези глупости. — Грабва отново телефонния указател, намира оградения със синьо дял в средата за държавните учреждения и търси Градския съвет. Трябва да има по-лесен начин от ровенето в смъртните съобщения, мисли си и прогонва всички нежелани мисли и образи. Със сигурност трябва да има някакъв централен списък. Аманда набира номера, чака и се подготвя да чуе автоматичен запис да я насочва към многобройните възможности, от които би могла да избере.
— Градският съвет. Давия на телефона.
— Давия? Искате да кажете, че сте истинска?
— От плът и кръв — отговаря жената и пред очите на Аманда тутакси се материализира нов нежелан образ — този на Бен. Тя веднага го замества с представата си за Давия, за която решава, че е стройна брюнетка с високо чело и големи, но стегнати гърди. — С кого да ви свържа? — пита Давия.
Аманда се поколебава. Съзнанието й е толкова запълнено с неканени гости, че й е почти невъзможно да си спомни защо изобщо се бе обадила.
— Ало? Там ли сте още?
— Разполагате ли с някакъв регистър на смъртните случаи? — Въпросът изскача от устата й като куршум от цевта на пистолет.
— Не, боя се, че нямаме такъв — отговаря Давия, сякаш чува този въпрос всеки ден.
— Тогава как мога да разбера, дали някой е починал в този град през последния месец?
— Най-добре е навярно да се проверят съобщенията във вестниците. — Давия казва онова, което Аманда вече предполага. — В библиотеката имат чудесна вестникарска морга.
Аманда едва не се разсмива.
— Ами ако никой не е съобщил във вестниците?
— Ами в такъв случай предполагам, че можете да се обърнете за информация в областната управа, но те изискват да са минали поне седемдесет години от смъртта на човека.
— Седемдесет години? Не, този човек е починал наскоро. Вижте, не мога да разбера защо това е толкова трудно. Смъртта не се ли води на обществен отчет?
— Не, всъщност не.
— Да не е тайна?
— Не, просто не е обществена работа. — Съжалявам, не мога да ви помогна.
— Благодаря ви — вместо довиждане казва Аманда — Библиотеката, ето ме пак. — Обува си ботушите, облича палтото и си мисли дали да не се обади на Бен, но той сега е в съда, пък и какво би могла да му каже всъщност? Идиот, пропусна си шанса. — Не, не мисля така — изговаря на глас и потреперва, преди още да е отворила вратата. Навежда глава, за да предпази лицето си от хапещия вятър.
Само че вятърът не хапе. Дори не духа. Не може да се каже, че времето е меко, но все пак температурата е значително по-висока от предишния ден. Добър знак, обзема я надежда, докато върви по алеята. Кани се да завие към „Блуър“, когато вижда старата госпожа Макгивър да се взира в нея от предния прозорец.
— Не й обръщай внимание — прошепва във вдигнатата яка на палтото си. — Не спирай.
Въпреки предупрежденията, които сама си отправя, Аманда установява, че вече се качва по стълбището към входната врата на дома на госпожа Макгивър и звъни. Какво по дяволите правя сега, недоумява тя. Никой не й отваря и Аманда поглежда към прозореца на всекидневната, но не вижда никого. Може да съм я уплашила, казва си. Горката стара жена сигурно ме е видяла да идвам насам и е умряла от страх. И какво ще стане тогава? Дали семейството й, което и бездруго мисли, че тя е живяла достатъчно, ще си даде труда да публикува съобщение във вестника?