Чува се дрънчене на ключове и вратата се отваря. Само една пролука. Оттам надзърта една престаряла глава, обградена от тънък ореол бели коси, които никнат като бурени от сухия розов скалп.
— Аз съм, Аманда. Дъщерята на Гуен Прайс — обяснява на жената. — Излизам за няколко часа и си помислих, дали нямате нужда да ви купя нещо.
— Имам нужда от чифт червени обувки — отговаря жената.
— Какво?
— Този уикенд има забава в „Роял Йорк“ — казва госпожа Макгивър и с развълнувано лице отваря вратата. Облечена е в стар жълт пеньоар с петна от кафе и дебели сиво-бели чорапи за гимнастика. — Разбирате ли, това е абитуриентският ми бал и тази година са ангажирали „Роял Йорк“. С такова нетърпение го очаквам…
— Госпожо Макгивър…
— Отначало баща ми не искаше да ме пусне. Той е много строг. Много строг — повтаря тя и поклаща глава, очевидно не забелязвайки студа. — Не харесва Маршал Макгивър. Обаче майка ми мисли, че той е много симпатичен младеж и убеди баща ми да ме пусне. Тя дори ми купи нова рокля. — Поглежда надолу към краката си. Но как да отида на бала без подходящи обувки?
— Боя се, че днес не мога да отида до магазина за обувки, госпожо Макгивър. Може би утре — предлага Аманда и се опитва да си тръгне.
— Къде отиваш тогава? — Тонът на госпожа Макгивър е студен, почти обвинителен.
— В библиотеката.
— Нямам нужда от никакви книги.
— Да, зная. Просто си помислих, че може да искате портокалов сок, мляко или някакъв чай.
Жената се усмихва и разкрива липсата на няколко предни зъба.
— Чай би било чудесно.
Аманда въздъхва облекчено.
— Добре тогава. Ще ви донеса чай.
— Да, чай би било чудесно. „Червена роза“, ако има такъв.
Аманда усеща на върха на езика си изгарянето на снощния чай.
— Ще ви донеса „Червена роза“.
— Не знаех, че в библиотеката продават хранителни стоки — удивлява се госпожа Макгивър.
— Сега трябва да се прибирате вътре. Ще настинете.
— Да, студено е — казва старата жена. — Е, благодаря ти, че се отби. Ти си добро момиче, Паляче.
Вратата се затръшва в лицето на Аманда.
Библиотеката представлява зашеметяваща конструкция от стъкло и червени тухли, разположена на една пресечка северно от „Блуър“. Проектирана от многократно награждавания архитект Реймънд Мориама в края на седемдесетте, тя съдържа почти 4.5 милиона тома, достъпни за повече от един милион посетители годишно. Аманда узна тези факти при предишното си посещение, два дни по-рано и си ги спомня сега, докато влиза през стъклената врата в огромното фоайе. То изглежда и функционира като обществен площад. Тя крачи през атриума, ярко осветен, на пет етажа, покрай бистрия декоративен басейн, заемащ по-голямата част от пространството. Със задоволство отбелязва, че е обграден от истински растения. Отправя се към стълбището за долното ниво. По камъните и бетона успокояващо ромоли вода и се стича в плиткия басейн. От малкия снекбар вляво се носи аромат на кафе, въпреки че един знак още при входа предупреждава, че вътре не се допускат храна и напитки.
Информацията е точно отпред, но Аманда вече знае къде да отиде. Тя върви по бежовия килим покрай двата цилиндрични стъклени асансьора докато стига до извитата стълба, застлана с лилав килим. С удивление установява, че всички компютри на главното ниво, повече от сто, са заети и вече има опашка от хора, чакащи за свободен интернет достъп.
Как е могла да живее в града толкова години и кракът й да не е стъпвал в тази вълшебна сграда? Каква ирония, че бе разбрала повече за родния си град през последните няколко дни, отколкото през всичките двайсет години, през които бе живяла тук. Защо никога не оценяваме нещата, които имаме, докато не ги загубим, чуди се тя, после с отмятане на косата прогонва неприятното клише и се опитва да не вижда лицето на Бен в това на младия мъж, с когото се разминава по стълбите.
Центърът на вестник „Торонто стар“ е разположен под стълбището. Представлява широка, отворена площ, оградена със стъкло и огряна от ярка светлина, независимо, че е в подземието. Пред стъклените врати се извисява абстрактна телена скулптура, представляваща вестници, разпилени във въздуха, пометени от невидим порив на вятъра. Аманда си пробива път навътре, оглежда удобното фоайе отляво, мебелирано с четиринайсет кожени стола в златно и лилаво, наредени пред извита стена, цялата облепена с вестници от цял свят. Главната зала, артистично застлана с фин африкански килим в златно и лилаво, е разделена на сепарета от огромни стъклени панели с гравирани на тях исторически първи страници. Стъклени поставки лежат като отворени книги върху стоманени плотове, пред които има модерни дървени столове. Поставките са на групи по шест, три от всяка страна, и са достатъчно големи, за да обхващат разтворен вестник. Покрай стъклените стени на главната зала са строени редици компютри, а от другата страна има друга зала за вестници, снети на микрофилми. Аманда не се нуждаеше от тях. Миналия път тя бе установила, че библиотеката съхранява истински копия от ежедневниците в Торонто за последните три месеца. Разбира се, миналия път тя бе проверявала за смъртно съобщение за някой на име Молинс. А тази сутрин ще търси за Тюрлинпън, Тюрек, Тюргов или Тюровски. Имената са били променяни, мисли си тя, докато се приближава към закръглената жена на средна възраст зад централното бюро. За да се предпазят невинни или виновни?