— Здравейте. Аз отново съм тук — казва на жената, чудейки се дали я помни. — Трябва ми месечното течение на „Глоуб“ и „Стар“ до миналата седмица. Отново — добавя с надеждата да долови някакъв слаб знак, че я помнят.
— Можете да ползвате само две седмици наведнъж — казва жената същото като миналия път.
— Разбира се. Извинявайте. Забравих.
Жената, чиято служебна карта на бюрото я идентифицира като Уенди Киърнс, се усмихва безизразно и отива да донесе исканите броеве от рафтовете в дъното. След минута се връща със сноп вестници, грижливо подвързани с найлон. Подава ги през бюрото на Аманда.
— Приятно четене.
— Благодаря. — Аманда притиска снопа под брадичката си и ги отнася до най-близкото свободно място. Пуска ги на дебелата стъклена поставка, колкото може по-внимателно, но явно не толкова леко, колкото би му се искало на мъжа, седнал в съседство. — Извинявайте — прошепва тя, но той вече е заровил нос обратно във вестника си. Буквално. Очевидно твърде късоглед, решава Аманда. Мята палтото си на облегалката на стола, сяда и няколко пъти си поема дълбоко дъх, преди да отвори първия вестник. — Добре, да почваме. — До нея късогледият мъж демонстративно си прочиства гърлото. — Извинете — отново бърза да се извини тя. — Ще се опитам да не преча.
Прехвърля страниците до секцията със съобщения за раждане и смърт на гърба на спортните новини в „Глоуб“, мислейки си, че някой е проявил странно чувство за хумор. Движи поглед по имената. Ависън, Лаура; Данилки, Димитри; Парнас, Силвия; Рамон, Рикардо; Тори, Катрин; Тирел, Стенли. Никакви Тюрлингтън, Тюргов, Тюрек или Тюровски в тоя куп.
— Разбира се, че не — мърмори под нос. — Наистина ли си помислих, че ще е толкова лесно? — Проверява в „Стар“, открива същите имена и още някои, явно „Стар“ е предпочитаният вестник за скъпи покойници. Аманда преглежда всеки брой поотделно, не намира нищо, после се връща при централното бюро за ежедневниците от следващите две седмици, прехвърля ги отпред назад, от горе на долу. Какво по дяволите, казва си, мога да се понапрегна. Така преглежда цялата периодика, пред уморените й очи преминават всички мъртъвци от последните три месеца. Тагарт, Тимънс, Тулси, Трент, Винтнер, Янг. Най-близкото до това, което търси, е Маргарет Тюл, починала на втори декември, след храбра битка с рака, на възраст петдесет и една години.
Не е жената, която търси.
— Някакъв напредък? — пита Уенди Киърнс, когато Аманда оставя последните вестници на бюрото й.
— Беше изстрел отдалече — свива рамене Аманда. — Имате ли копие от жълтите страници?
Уенди Киърнс се пресята за телефонния указател на ниско рафтче зад бюрото.
— Може ли да го отнеса там? — Аманда сочи към залата със столовете.
Жената кима и й подава тежката книга. Аманда го отнася до един стол в дъното на съседната зала под две изрезки от вестници в рамки. Отваря указателя и се засмива, защото е попаднала на страница, озаглавена „Адвокати“.
— Не ми трябва никой от тези противни хора — прошепва тя и хвърля поглед към другите четирима човека в помещението. Но те или са погълнати от вестниците си, или дремят. Не е лоша идея, мисли си тя и сънят тегне на уморените й очи. — По-късно — казва си и прелиства „Домашни прислужници“, „Уплътнители“, „Природолечители“, „Оборудване за офиса“. — Охо, пропуснах го. — Връща се няколко страници назад. „Гайки и болтове“, „Диетолози“, „Съветници по храненето“, „Старчески домове“. — Да се залавяме — казва тя и вади мобилния си телефон от чантата. Набира първия от две редици номера, чудейки се какво, по дяволите, се кани да каже.