— А вие изложихте ли случилото се в полицията?
— Да, сър.
— Кога беше това?
— Няколко дни по-късно. Той пак почна да ме бие и аз му казах, че ако не спре, ще отида в полицията. Не спря и аз отидох.
— Какво казахте в полицията?
Карълайн Флетчър изглежда объркана.
— Ами, това, което полицаят вече ви каза. — Има предвид сержант Дан Петерсън, предишния свидетел — толкова късоглед човек, че лицето му буквално беше забито в записките през по-голямата част от свидетелските му показания.
— Казахте ли му за изнасилването?
— Казах му, че аз и Дерек сме се карали, че Дерек редовно ме бие и всичко, и той направи няколко снимки.
Тайрън Кинг повдига дългите си елегантни пръсти и дава знак на свидетелката си да изчака, докато намери няколко снимки и й ги покаже.
— Тези снимки ли направи полицаят?
Карълайн примигва уплашено, докато разглежда снимките. Добро попадение, мисли си Аманда и се чуди, дали специално е била подготвена за това. „Не се бой да покажеш малко чувства“ — почти чува как шушне Тайрън Кинг с изкусителния си баритон. — „Много е важно заседателите да ти съчувстват.“
Аманда свежда поглед към скута си и се опитва да види снимките през очите на съдебните заседатели. Не са толкова страшни всъщност. Няколко одрасквания по бузата на жената, които спокойно биха могли да са оставени от пръстчетата на дъщеричката й, лека червенина на брадичката, завяхващо лилаво петно в горната част на дясната ръка, но всяко от последните би могло да се получи от какво ли не. Едва ли може да се определи като съществено насилие. Нищо, което пряко да изобличава нейния клиент.
— А тази е, когато му казах, че Дерек ме е ухапал — продължава Карълайн без подкана. — Тогава той ми снима гърба и ме пита дали Дерек е упражнил сексуално насилие над мен, а аз отговорих, че не съм сигурна.
— Не бяхте сигурна?
— Ами, ние сме заедно от три години. Имаме бебе. Не бях сигурна за своите права, докато сержант Петерсън не ми каза.
— Тогава ли решихте да повдигнете обвинения срещу Дерек Клемънс?
— Да, сър. Повдигнах обвинения, полицията ме откара обратно в апартамента и арестуваха Дерек.
Някакъв телефон почва да звъни и нарушава естествения ритъм в залата. Зазвучава мелодия. „Дамите от Кемптаун пеят таз песничка — дуу-даа! Дуу-даа!“. И пак отначало: „Дамите от Кемптаун пеят таз песничка…“
Аманда поглежда към своята чанта на земята до краката си. Определено не си е оставила телефона включен, надява се тя. Бърка в чантата, подобно на няколко жени от журито. Испаноезичният също посяга към джоба на сакото си. Прокурорът поглежда обвинително към асистентката си, но тя поклаща глава и разширява очи, сякаш иска да каже „Не съм аз“.
„Дамите от Кемптаун пеят таз песничка-дуу-даа! Дуу-даа!“
— О, боже мой — внезапно възкликва свидетелката и цветът се отдръпва от и бездруго бледото й лице. Грабва огромната си платнена торба от пода и почва да тършува вътре, а мелодията става все по-силна и настоятелна.
„Дамите от Кемптаун пеят таз песничка…“
— Много съжалявам — извинява се на съдията, който я поглежда неодобрително над очилата си с телени рамки, докато тя изключва мобилния телефон и го мушва обратно в чантата. — Предупредих хората да не ми звънят — опитва да се оправдае.
— Бъдете така любезна да оставите днес следобед телефона си вкъщи — рязко заявява съдията и се възползва от възможността да прекъсне за обяд. — Както и дъвката — добавя и съобщава на всички останали да се върнат обратно в два часа.
— Е, къде ще обядваме? — небрежно пита Дерек Клемънс и докосва ръката на Аманда, докато стават.
— Аз не обядвам. — Аманда прибира книжата в куфарчето си. — На теб ти предлагам да хапнеш някой залък в кафето. — Тутакси съжалява за думите си, понеже напомнят за ухапване. — Ще се срещнем тук след един час.
— Къде отиваш? — чува го да пита, но вече е на половината път по централната алея в залата. Излиза в коридора и се втурва към асансьорите вдясно, а през това време в далечината се чува ревът на океана. Една от вратите се отваря точно, когато тя се приближава. Приема това като добър знак, влиза и си поглежда часовника. Ако действа достатъчно бързо, може да успее да хване тренировката във фитнес залата.
Докато тича в южна посока си проверява телефона за съобщения. Три. Две от Джанет Бърг, живуща в апартамента точно под нейния, с чийто съпруг Аманда имаше кратка и незначителна забежка няколко месеца по-рано. Възможно ли е да е разбрала за авантюрата? Бързо изтрива двете съобщения и прослушва третото, което слава богу, е от секретарката й Кели Джеймисън. Аманда бе наследила невероятно жизнената млада жена с остра червеникава коса от предшественичката си в „Бийти и Роуи“, която пък очевидно бе изгубила всичките си илюзии след прекомерното натоварване и жалко заплащане като младши съдружник в най-известната правна кантора по наказателни дела в града и бе напуснала, за да се превърне в младичката съпруга на застаряващ донжуан.