Тя става от леглото, увива се в хавлиения халат и забързва към вратата. Главата й болезнено кънти при всяка крачка.
— Да? — дрезгаво прошепва, закача веригата и едва тогава открехва вратата.
— Аманда, какво, по дяволите, става?
— Бен? — Аманда освобождава веригата и бързо излиза в коридора. — Какво правиш тук? Случило ли се е нещо?
— Ти ми кажи.
Тя съсредоточено се взира в красивия млад мъж, който някога й беше съпруг. Облечен е с дънки и дебел ирландски плетен пуловер, косата му е несресана и напръскана със сняг, а по лицето му се четат тревога и умора. И още нещо, дава си сметка, докато се опитва да надзърне в очите му. Гняв, осъзнава и хваща дръжката на бравата зад гърба си.
— Какво беше това съобщение, което си оставила на телефонния ми секретар?
— Съобщение…?
— Не си ли спомняш?
Аманда се мъчи да си събере мислите.
— Не помня точните си думи. Бях заспала. Ти ме събуди.
— Пила ли си?
— Не. Бях дълбоко заспала…
— Цяла нощ работих по делото, което имам утре сутринта. Смъртно съм уморен. Тъкмо се канех да се мушна в леглото и реших да си проверя съобщенията…
— Не си ли излизал с Дженифър?
— И ето те тебе, звучиш, някак… Не зная…
— Как?
— Отчаяно — казва накрая той и Аманда отстъпва назад. Думата я зашлевява като шамар през лицето. — Изкара ми ума.
— Уверявам те, че изобщо не съм отчаяна.
— Добре, слушай, мисля че се отплесваме.
Неочаквано очите на Аманда се изпълват със сълзи.
Тя незабавно навежда глава, забива поглед в босите си крака и се мъчи да овладее гласа си.
— Съжалявам, че съм те изплашила. Нямах такова намерение. Виж, наистина много съжалявам. Защо не си отидеш вкъщи да поспиш, а аз ще ти се обадя на сутринта?
Бен отмахва коса от челото си и затваря раздразнено очи.
— Ти добре ли си?
— Добре съм.
— Защо ми се обади?
— Какво?
— Каза, че било важно.
— Не е нещо, което да не може да почака до утре.
— Каза, че си била лошо момиче, каквото и да означава това, по дяволите, и не си направила, каквото ти казах. Какво си направила?
Аманда поглежда над рамото си към стаята. Кънтенето в главата й нараства и при най-слабото движение. Какво ми става, чуди се тя. Какво си причинявам сама?
— Хайде да се разберем вътре — казва Бен. — Няма смисъл да спорим тук в коридора.
— Не. Наистина. Мисля, че трябва да си вървиш — възразява Аманда, но Бен вече бута вратата навътре. Ръката му е на ключа на лампата, преди да успее да го възпре.
— Какво се е случило тази вечер, Аманда? — пита я той. В този момент стаята се облива в светлина.
Някакво шумолене. Някакво раздвижване на чаршафи. Една призрачна фигура, бледа и объркана, се надига по средата на леглото.
— Господи — възкликва Джерод Шугър и закрива очи от неочакваната светлина. — Какво става тук?
Аманда вижда как страните на Бен ярко поруменяват, сякаш от премръзване. Усеща как той стиска скули и свива юмруци.
— Добре. Хм. Добре — измърморва Бен. Неловко пристъпва от крак на крак. — Извинете за безпокойството. Грешката е моя. — Изгася светлината и излиза от стаята.
Аманда не помръдва.
— За какво беше всичко това? — пита Джерод Шугър, след като вратата се затръшва.
Няколко секунди Аманда остава абсолютно неподвижна, после се връща в леглото. Трясъкът от вратата отеква като камшик в мозъка й.
— Нищо — казва тя. Завива се през глава, в опит да заглуши шума и затваря очи.
17
Съдебната палата на Торонто — наричана новата съдебна палата, въпреки че е на повече от трийсет години — се намира на ъгъла на „Юнивърсити“ и „Армъри“. Наричат я новата, за да я отличават от старата съдебна палата, която се намира в старата Градска зала на пресечката на „Бей“ и „Куин“. Новата Градска зала, чието строителство бе приключено през 1965-а, е точно отсреща на улицата и се състои от две полукръгли сгради от сив гранит, които се извиват една в друга. Новата градска зала се гордее с огромна, породила някога доста дебати, скулптура от Хенри Мур. Изложена отвън, тя представлява нещо като бронзово пиле без глава. Гордее се и с голямата обществена пързалка, на която още от единайсет часа преди обяд хората демонстрират уменията си.