— О, не. По този път определено няма да тръгваш — скастря се сама, отваря вратата на зала 204 и влиза вътре.
Съдебната зала е модерна, без да е нещо особено. Най-отпред е седнал съдия в роба, заобиколен от многобройни чиновници, всички някак отегчени от делата. На свидетелската банка е застанал един полицай и гледа към празните места на журито вляво. Няколко зрители седят на редиците дървени пейки зад масите на адвокатите. Помощник-областният прокурор, ниска и набита жена, с блед цвят на лицето и стърчаща на клечки тъмна коса, демонстративно рови сред купчина листи. Тя носи болезненото изражение на лицето си едва ли не с гордост, сякаш е диамантена огърлица, която не възнамерява никога да сваля. Аманда разбиращо поклаща глава и сяда до някаква жена на средна възраст, премятаща молитвена броеница в треперещите си пръсти. Аманда протяга врат над хората пред нея и вижда Бен да шепне нещо на едно симпатично младо момиче до него на масата на защитата. Той потупва ръката на момичето, после се протяга и небрежно поглежда през рамо. Погледът му се спира на Аманда.
Какво правиш тук, я питат очите му.
Трябва да ти кажа нещо, безмълвно отговаря Аманда, но Бен вече е пренасочил вниманието си обратно към предната част на залата, където прокурорката се е изправила и оспорва някакво законово положение.
Гласът й е носов и неприятен и всеки път, когато поглежда към симпатичната млада жена, очите й се присвиват от едва сдържан гняв. Зад маската на всичката й приповдигната юридическа фразеология, тя всъщност казва: Ще ти дам да разбереш. Ти, с твоята дълга блестяща коса, скъпата ти рокличка и перфектно телце. Ти, порочно привилегировано дете, дето си мислиш, че животът не е нищо повече от купа сладолед, който може да се погълне без последствия. Е, добре, аз съм тук, за да спукам веднъж завинаги този сапунен мехур. Тук съм, за да ти покажа какъв в действителност е животът.
Аманда се опитва да внимава, но се отказва след десет минути на безнадеждно позиране от страна на прокурорката и се съсредоточава отново, едва когато Бен се изправя за възражение. В адвокатската си роба той изглежда почти толкова добре, колкото и в плетения си пуловер, отбелязва Аманда, а в това време съдията приема възражението му. Какво ли би могло да се случи помежду им предишната вечер, ако Джерод Шугър не беше в леглото й?
На нея какво й се искаше да се случи?
Нищо.
Това вече ти се е случвало. Ти приключи с него. Забрави ли?
Аманда се опитва сама себе си да увери, че се чувства уязвима, само защото се е върнала в родния си град след продължително отсъствие, принудена от някакви смахнати обстоятелства да прекара известно време с мъжа, когото някога бе обичала, да си припомня дълго потискани подробности от общото им минало. При подобни обстоятелства е трудно да не изпиташ някои познати вълнения. Навярно и той ги усеща и затова нахлу предишната нощ, при положение че спокойно можеше да се обади по телефона. Аманда затваря очи и се мъчи да прогони спомена за шока и удивлението, изписани на лицето на Бен, когато светна и видя Джерод Шугър в леглото й.
Съдията обявява един час обедна почивка. Аманда си поглежда часовника и с изненада установява, че е почти дванайсет и половина. Тя се изправя, докато съдията тържествено се оттегля от залата. Бен напуска масата на зашитата и се приближава до прокурорката.
— Стига, Нанси — Аманда го чува да й се подмазва с най-добрия си тон. — Защо се инатиш толкова? Тя е добро дете, което се е хванало с неподходящо момче. Първо обвинение. Остави я да извърши малко общественополезен труд.
— Хабите си въздуха, адвокат — процеждат сухите стиснати устни. — Общественополезен труд и всички остават доволни.
В отговор прокурорката повдига рунтавите си вежди, събира си книжата и излиза от залата.
— Очарователна е — казва Аманда, заслушана в чаткането на тежките обувки на жената, което отеква надолу по коридора.
— Какво правиш тук? — пита Бен, без да я погледне.
— Секретарката ти каза, че ще си тук.
— Господин Майерс? — приближава се една жена, стиснала молитвената си броеница. — Може ли да изведа Селена на обяд?
— Мамо, за бога, махни броеницата.
— Но гледайте да я върнете до един час — казва й Бен, жената обгръща дъщеря си с ръце и я извежда от залата.
— Сигурно им е доста тежко — отбелязва Аманда, докато ги изпровожда с поглед.