— Само малко. Както и да е, предполагам, че по-скоро аз трябва да ти се извинявам.
— Мислех, че не си тук, за да се извиняваш.
— Не — потвърждава Аманда — Казах, че предполагам, че би трябвало.
Той се смее.
— Мисля, че просто ме хвана неподготвен. Не знаех, че все още познаваш някого в този град.
— Не познавам.
— Срещнала си го едва снощи?
— Всъщност, запознахме се в самолета.
Бен преглъща този последен хап, заедно с остатъка от хлебчето си.
— Не е ли малко старичък за тебе?
— Харесвам по-възрастни мъже.
— Не знаех.
— Вторият ми съпруг беше възрастен.
— И какъв беше?
Ред е на Аманда да се засмее.
— Не зная. Никога не го опознах напълно.
— И защо така?
Аманда превърта очи. Нямаше намерение да навлиза във всичко това.
— Предполагам, че не съм искала всъщност. Искам да кажа, той беше — е — много красив мъж. Богат. Възпитан. Дори мил. Май това ми е било достатъчно по онова време.
— И кога престана да ти е достатъчно?
— Когато той почна да говори за раждане на деца.
— Ти не си ли падаш по децата?
— Не, по дяволите. Исках аз да съм неговото бебче. Защо иначе една жена ще се жени за някой, с двайсет и пет години по-голям от нея? — Тя млъква и оглежда претъпканото помещение. Чуди се дали има друга жена там, която да разговаря с първия си съпруг за втория. — В началото всичко беше чудесно, както става обикновено. Той ме вкара в юридическото училище, купи ми всичко, което пожела дребната ми душица, заведе ме навсякъде, където поисках. Не ми създаваше проблеми. Фукаше се с мен. Това ми харесваше. Но после внезапно започна да говори как сега, когато съм завършила училището, може би е време да помислим да станем истинско семейство и аз: хей, почакай малко, кой ти е казал, че ще ставаме истинско семейство? „Нищо не разбирам от бебета“ — повтарях на майтап. Оказа се обаче, че той е адски сериозен. Искаше деца. Аз не. Струва ми се също, че каза, че било време да си оправя „проблемите“ с майка ми, защото докато не го направя, все ще карам късен пубертет. Отвърнах му с ужасно възрастното „Майната ти, Чарли Браун“. О, по дяволите. Никакво значение няма какво точно си казахме на този етап. С брака ни беше свършено.
— Но си запазила името му — забелязва Бен.
— Какво друго име да използвам? — намръщва се Аманда. — Никога не съм била кой знае колко щастлива с името Аманда Прайс. Не можех и ей така просто да стана отново Аманда Майерс, нали? — Тя си довършва супата и прави знак на сервитьора да й напълни нова чаша кафе. — Освен това, Шон беше добър човек. Не беше негова вината, че аз имах „проблеми“. — Вдига новата чаша кафе до устните си и духа срещу парата. — Е, какво ще кажеш за теб и госпожица Дженифър? Мярка се бебешка количка някъде в бъдещето ви?
Бен свива рамене.
— Предполагам, че всичко е възможно.
Погрешен отговор, мисли си Аманда, взема си масло с ножа и го размазва върху хлебчето, което е грабнала от панера.
— Сблъсквал ли си се с нея в съда?
— Няколко пъти.
— И кой печели?
— Мисля, че сме наравно.
— Което означава, че тя води, с колко, две точки?
— Три — смее се той. — Това беше добре.
— Да, така е.
— Но не си мисли, че още не съм ти ядосан за лекомислието снощи.
Аманда се усмихва и се въздържа да му отговори: „Лекото поведение по-скоро“, макар че по искрицата в очите му познава, че и той си мисли същото.
— Мислиш ли, че може да съм попаднала на нещо?
— Какво например?
— Ще ми се да знаех. — Отново се засмиват и на Аманда й прави впечатление, че всеки следващ път им е по-лесно да го правят. — Може би ако преразг…
Бен оставя лъжицата си и я слуша внимателно.
— Добре, значи миналата седмица майка ми се среща с приятелката си Корин Наш на чай във фоайето на „Четири сезона“. Вижда Джон Молинс и семейството му да се прибират в хотела и според Корин, придобива вид, като че ли е видяла призрак. В такъв случай Джон Молинс очевидно с някой, когото майка ми си е помислила, че познава. Дотук добре ли е?
Бен кима.
— На следващия ден тя се връща в хотела и чака Джон Молинс да се появи, след което го надупчва с куршуми. Значи Джон Молинс не само е някой, когото е познавала, но и някой, когото е мразила достатъчно, за да го убие. — Аманда млъква и се опитва да си събере мислите, да ги постави в някакъв логичен ред. — А, според Хейли Молинс, съпругът й е бил тук, за да уреди имота на майка си. Но траурните съобщения в местните вестници не споменават никой на име Молинс да е починал наскоро, което придава правдоподобност на теорията на Рейчъл Молинс, че мъжът, наричал себе си Джон Молинс, е фактически самозванец, някой, когото тя е знаела само като „Тюрк“. Той може да е, а може и да не е убил брат й, истинският Джон Молинс, двайсет и пет години по-рано, за да му открадне самоличността. Следиш ли ми мисълта?