— Щяхте да забравите това — казва Моника и протяга ръка. В отворената й длан Аманда вижда спестовна книжка и малък ключ. — Май е ключ от депозитен сейф.
— Боже мой. — Аманда си дава сметка, че напълно е забравила за ключа и книжката, която взе от кутията за обувки в гардероба на майка си.
— Слава богу, че проверих в джобовете.
— Слава богу — повтаря Аманда.
— Сигурна ли сте, че искате да оставите палтото?
— Абсолютно.
— Добре. Благодаря отново.
— Аз ви благодаря.
— Приятен ден.
Не зная дали е приятен, мисли си Аманда, докато напуска магазина. Но денят току-що стана много по-интересен.
Почти четири часът е, когато Аманда пристига на адреса, посочен в спестовната книжка, след трийсет и пет минути път с кола от центъра.
— Къде сме? — пита тя шофьора и забелязва, че таксиметърът показва 14.75, със седем долара повече от сметката на майка й в книжката. Изважда банкнота от двайсет долара и я подава към предната седалка. Тази екскурзия ще се окаже скъпа.
— Северен Йорк — отговаря мъжът с тежък източноевропейски акцент.
Защо ли майка й е избрала толкова отдалечено място, след като из целия град има банки?
— Трябва побързате — съветва я мъжът. — Банка затваря след две минути.
Мамка му, мисли си Аманда, докато наблюдава как няколко човека излизат от сградата и се чуди дали изобщо ще я пуснат.
— Запазете рестото — казва на шофьора, отваря вратата и бързо се отправя към входа, когато вижда една служителка да върви насреща й с тежка връзка ключове, очевидно с намерението да затваря.
— Няма да се бавя — казва на кокалестата млада жена, чийто шлем от къдрава черна коса прибавя поне шест сантиметра към ръста й.
— Бъдете спокойна — провлачва с мек ямайски акцент жената и заключва входната врата след нея.
Аманда набързо се оглежда, за да реши какво да предприеме. С облекчение установява, че банката е просторна и модерна и че още пет-шест други клиенти се мотаят из нея. Може би обстоятелството, че е края на работното време ще работи в нейна полза. Чиновниците са прекалено заети да приключват и затварят. Следователно няма да са толкова склонни да обръщат внимание на някаква непозната, нито да преглеждат обстойно подписа, с който иска да влезе в отделението със сейфовете в дъното на банката. Не че не можеше да ги измами. В продължение на години бе подправяла подписа на майка си в бележника си и вече бе нещо като експерт.
„Значи сега пък подправяш подписа на майка си и отваряш незаконно депозитни сейфове“ — чува Бен да шепне неодобрително. — „Знаеш, че за такова нещо могат да ти отнемат адвокатските права.“
Аманда сваля новите си черни кожени ръкавици и забелязва, че ръцете й треперят. Минава покрай редицата с каси, наредени покрай бледолилавата западна стена на банката.
— Искам да отворя депозитния си сейф — казва на една жена, която рови в купчина чекове зад гишето.
— Само половин секунда — казва жената, без да вдигне поглед.
Добре, мисли си Аманда. Харесва ми отношението ти. Не се усмихвай и не питай как съм. Не ми пожелавай приятен ден. Просто ме вкарай в проклетия трезор.
Видимо раздразнена, жената въздъхва и прокарва нервно ръка по късата си кестенява коса.
— Нищо не разбирам — мърмори си тя.
Зная какво ти е, съчувствено си мисли Аманда и пристъпва от крак на крак, чувствайки се топло и уютно в новата си парка. Зад себе си дочува гневен глас и се обръща.
— Как така трябва да сложите запор на чека ми? — пита възмутен клиент.
— Това е извънградски чек, господин Нютон — обяснява касиерката. — Боя се, че такава е политиката на банката.
— Клиент съм на тази банка повече от трийсет години. От преди вие да се родите.
— Да и много съжалявам, но…
— Бих искал да говоря с управителя.
Аманда се взира във влажните следи от стъпки по тъмния мраморен под. И майка ми е била клиент на тази банка от почти същото време, мисли си и потиска желанието си да побегне. Може и да успея да й подправя подписа, но няма начин да убедя когото и да било, че съм Гуен Прайс. Ами ако някоя от тези касиерки познава майка ми не само от едно „здравейте“? Ами ако са прочели във вестника за стрелбата и сега, най-малко, познаят името й? Ще се сетят, че лъжа. И какво ще направят тогава? Ще ме изхвърлят? Или ще повикат полицията? Бен ще се вбеси, когато разбере, това е дяволски сигурно.