— О, не. Не започвай пак.
— Моля? — пита мъжът на другия край на пейката. — На мен ли говорите?
— Какво? О, не. Не. Извинете.
Мъжът кима. Главата му продължава да кима нервно, дори и след като се е обърнал. След няколко секунди на пейката към тях се присъединява жена с тежко дълго сако. Тя се намърдва помежду им и поглежда към Аманда.
— Хубаво палто — казва тя.
В отговор Аманда се усмихва и си поглежда часовника. Вече е девет без пет, а Бен още го няма. Снощи, когато се прибра в хотела, трябваше да му се обади и да му разкаже за посещението си в банката, както и за шокиращото си разкритие. Защо не го направи? Защото знаеше, че той ще се ядоса ли? Защото преди всичко така и не му каза, че е намерила ключ за депозитен бокс? Защото бе отишла в банката без него? Защото бе подправила подписа на майка си и с измама бе отворила сейфа? Заради неодобрението, което знаеше, че ще долови в гласа му?
Или защото се боеше, че изобщо няма да чуе гласа му?
Защото той вече си имаше планове за вечерта, напомня си отново тя. Планове, които не я включваха.
Затова ли не му се обади?
— Защо с този сак? — чува глас някъде над себе си, отваря очи и вижда Бен в тъмносиво манто над тъмносин костюм и с поглед, прикован в чантата при краката й. — Мислех, че си решила да останеш до края на седмицата.
Аманда тутакси се изправя.
— Изхвърлиха ме от хотела. Ти закъсня.
— Извинявай — казва той, без никакви обяснения. — Ново палто?
— Харесва ли ти?
— Страхотен цвят. — Той грабва сака й, подхваща я под лакътя и я повежда надолу по коридора. — Майка ти е в една килия на долния етаж. — Сочи към някакви врати в дъното. — След няколко минути ще я доведат по тези стълби.
— Има нещо, което трябва да ти кажа, преди да се видим с нея — започва Аманда, но в това време покрай тях минава някакъв мъж на средна възраст с оредяла сива коса и угрижена физиономия.
— Сам — подвиква след него Бен. — Всичко наред ли е?
Мъжът поклаща глава и върви заднишком, докато говори:
— Изглежда, че безценният ми клиент снощи е откачил и едва не е убил онзи нещастник, съкилийника му. Обикновените простотии. А ти?
— Обикновените простотии — отзовава се и Бен и отново насочва вниманието си към Аманда.
— Е, това беше много мило.
Той се усмихва и очите му се присвиват.
— Какво казваше?
Аманда се поколебава.
— Къде предлагаш да отседна за следващите няколко дни? Вече се обадих на няколко хотела. Май всички са пълни.
— Не виждам проблем.
— Така ли?
— Мисля, че решението е съвсем очевидно.
— Ти ми кажи. — Никога не забелязвам очевидното, мисли си тя и вече чува поканата му да се настани при него, но веднага почва да се чуди дали това наистина е добра идея. Не й се иска да започва нещо, което няма желание да завършва. Случайният флирт е едно, но Бен бе доказал, че е всичко друго, но не и случаен човек.
— Ти вече имаш ключ — казва той, прекъсвайки вътрешния й диалог.
— Какво? — Откъде знае за ключа? — Откъде знаеш?
— Как така откъде зная? Нали бях там, когато тя ти го даде?
— За какво говориш?
— За Корийн Наш.
— За Корийн Наш ли?
— Аманда, добре ли си?
Истината я блъска в мозъка като изненадващо ляво кроше.
— За ключа от къщата на майка ми ли говориш?
— За какъв друг ключ бих могъл да говоря?
— Не мога да остана там.
— За какъв друг ключ бих могъл да говоря? — повтаря Бен, стисва я по-силно за лакътя и я принуждава да спре. — Аманда, за какво говориш?
— Намерих ключ за депозитния сейф на майка ми — признава тя.
— Какво? Къде?
— В кутия за обувки в гардероба й.
По лицето на Бен се изписват объркване, разбиране и отново объркване.
— И не ми каза, понеже…
— Понеже го сложих в джоба си и забравих за него. — Не е съвсем лъжа, решава Аманда. Беше го сложила в джоба си. Беше забравила за него.