Бен спира, преди да са стигнали до изхода.
— И какво от това? — с равен глас произнася той.
— Как какво?
— Джон Молинс, Тюрк, Уилям Шекспир. Какво значение има? Един човек е мъртъв, а майка ти е повече от доволна да поеме отговорността. Видя я пред съдията. Твърдо е решена да отиде в затвора и честно казано не мисля, че можем да направим нещо, за да й попречим. Тя не иска нашата помощ. Малкото й изпълнение днес го доказа.
— Какво ще правим тогава?
— Аманда, май не ме чуваш?
— Чувам те. Просто не съм съгласна.
— Не виждам какъв избор имаме.
— Винаги има избор.
— Да, но понякога някой друг го прави.
— И какво казваш тогава? — упорито пита Аманда.
— Знаеш какво казвам. Казвам, че може би е време да потвърдиш билета си и да се върнеш във Флорида. Още повече, че изобщо не искаше да идваш тук. На практика насила те доведох.
— Да, но сега съм тук и — какво? — просто ще хвърлиш кърпата и ще се предадеш? Готов си да оставиш майка ми да изгние в затвора през остатъка от живота си?
— До преди няколко дни ти нямаше търпение това да се случи.
— Много неща се промениха през тези няколко дни.
— Какво се е променило, Аманда?
Не зная дали някога съм ти казвала колко си красива.
— Не зная.
Изглеждаш чудесно. Този цвят ти стои прекрасно.
— Просто нищо не се връзва.
Съжалявам, че бях толкова лоша майка за теб, Аманда.
— Не мога да се върна във Флорида, Бен. Току-що си купих всички тези дрехи. Къде ще ги нося във Флорида?
— Какво?!
Аманда започва безпомощно да се върти в кръг.
— Нещо не е наред с майка ми, Бен. Различна е и ти го знаеш.
— Тя уби човек, Аманда. Това може да ти обърка мозъка.
— А може би вече нещо е било объркано. Може да има тумор на мозъка. Не помислихме за това. Можем ли да уредим да я прегледат на скенер?
Бен въздъхва и с копнеж поглежда към изхода. Защо изобщо се забърках в тази каша, казва въздишката му.
— Мога да подам молба в съда, но се съмнявам, че майка ти ще се съгласи, а без нейно разрешение…
— Което знаеш, че тя няма да даде.
— … ръцете ни са вързани.
— Мамка му! — Ругатнята, по-силна, отколкото й се искаше, отскача от стените и се разнася по коридора.
Бен нервно се озърта.
— Добре, виж, защо не изпием по чаша кафе? — Не дочаква отговора й, хваща я под лакътя и я повежда през изхода, към отсрещната страна на улицата, в закусвалнята, където бяха обядвали предишния ден.
— Трябва да разберем кой е бил този Тюрк — говори няколко минути по-късно Аманда, отчупва си от боровинковата кифла и духа парата на кафето. — Той е ключът към всичко.
— И как предлагаш да направим това?
— Нямам представа — Аманда се взира през масата към бившия си съпруг и устните й се разтеглят в слаба усмивка.
— На какво се смееш?
— Просто не съм свикнала да те виждам с костюм.
— И каква е присъдата?
— Че костюми ти отиват — отговаря тя и усмивката й се разширява, обхваща цялото лице.
Бен клати глава.
— Кой би си помислил — повтаря той вече обичайната фраза.
— Кой би си помислил — казва и Аманда — Кое те накара да станеш адвокат все пак?
— Честно ли?
— Ако смяташ, че ще ми понесе?
— Винаги съм искал да стана адвокат.
— Какво? Никога не си ми казвал.
Той свива рамене.
— Срамувал съм се. Искам да кажа, какво бях аз, класическият разгневен млад човек, с целия този „бунт без причина“, нямаше начин да бъда адвокат като баща си. Пагубна идея. А какъв исках да стана вътре в душата си?
— Адвокат като баща си — отговаря Аманда.
— Именно.
— Как е баща ти?
— Страхотно. В момента е в Париж. На меден месец…
— На меден месец ли?
— Майка ми почина преди пет години — обяснява Бен. — Рак.
— Много съжалявам. Нямах представа.
— Как би могла да имаш? През тези години не може да се каже, че поддържахме контакт.
Аманда отпива от кафето си, то й изгаря небцето и на нея й се иска цялото й тяло да изтръпне така.