— Бяхте ли близки с майка ти?
Той кимва.
— С течение на времето ставахме все по-близки.
— Искаш да кажеш, че сте станали по-близки, след като напуснах града?
— Нещо такова — признава той.
— Тя не ме одобряваше напълно, доколкото си спомням.
— Просто смяташе, че сме прекалено млади.
— Майките знаят най-добре — казва Аманда и с удивление клати глава. — Не мога да повярвам, че казах това.
— Може би тя знае най-добре — казва Бен и с лекота прехвърля разговора от своята към майката на Аманда. — Може би е най-добре да не се бъркаме.
— Не мога да направя това.
— Може да стане по-лошо, Аманда.
Аманда се засмива с болезнен глас, който разсича въздуха като мачете.
— Е, за кого се ожени баща ти? Познавам ли я?
— Ако искаш вярвай, но да — Бен допива кафето си и прави знак на сервитьорката за още едно. — Помниш ли госпожа Макмахон? По история в единайсети клас?
— Шегуваш се.
— Съпругът й почина горе-долу по същото време като майка ми. Някакви общи приятели ги запознаха преди около година и какво да ти кажа? Останалото е…
— Не го казвай.
Те се смеят, този път с лекота.
— Мога ли да отседна при теб? — въпросът се изплъзва от устата й, преди да има време да обмисли подтекста и последствията му.
— Какво?
— Само за няколко дни. Докато разберем какво става. Не зная, Бен. Струва ми се, че има смисъл.
— Няма никакъв смисъл.
— Не ти предлагам да спим заедно — бързо продължава Аманда. — Очевидно е, че ще спя на дивана. И ще се постарая да не ти се пречкам, ако Дженифър…
— Не можеш да останеш при мен, Аманда.
Аманда кима с мълчаливо примирение. Той е прав.
Разбира се, той е прав.
— Мога да накарам една от секретарките в офиса ми да се поразтърси, да види дали не може да се намери хотел. Дори и тук може да имат места — добавя Бен и поглежда през вратата към близкия хотел.
— Не, всичко е наред. Аз съм голямо момиче. Сигурна съм, че ще мога да си намеря нещо сама.
— Просто не мисля, че е разумно да оставаш при мен.
— Естествено. Разбирам. Абсолютно си прав. Беше тъпа идея.
— Но интересна все пак — признава той след малко.
— И аз така си помислих.
— Може би ние…
— Бен! — възкликва някакъв женски глас.
Аманда долавя движение зад себе си и силен аромат на парфюм с мирис на лимон. Обръща се и вижда привлекателна жена в тъмнозелено манто да се навежда и целува Бен по бузата. Дългата й до брадичката кестенява коса пада върху високи и добре очертани скули.
— Свърши ли вече в съда? — пита жената с нисък гръден глас.
— Да, свърших.
— Съдията отхвърли ли гаранцията?
— Съдията изобщо нямаше друга възможност.
Жената разбиращо се усмихва и обръща проницателния си поглед към Аманда. Очите й са същия цвят като кафето, мисли си Аманда. Тя знае, че това е Дженифър, преди още Бен да я е представил.
— Дженифър Граймс, запознай се с Аманда Травис — чува го да казва, докато набързо възприема чертите на жената — тъмните очи, дългият извит нос, кораловите устни. — Дъщерята на Гуен Прайс.
— И бивша съпруга на Бен. — Аманда протяга ръка. — В случай, че е забравил да го спомене.
За нейно разочарование, Дженифър поема ръката й и енергично я разтърсва.
— Не е забравил. Много съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива обстоятелства.
— Труден период — казва Аманда. — Искате ли да седнете при нас?
Дженифър Граймс махва към двама колеги, които я чакат при изхода.
— Ще се видим след малко — казва им тя, дръпва един стол от близката маса и го смества до масата за двама. — Всъщност, добре е, че попаднах на вас. Успях да открия някои от нещата, за които ме помоли снощи. — Поглежда многозначително към Аманда — Бяхме на най-отегчителното парти. Той каза ли ви?
— Каза, че било твърде отегчително, за да разказва — с усмивка отговаря Аманда.
Тъмните очи на Дженифър се разширяват. Тя отново насочва вниманието си към Бен.
— Изглежда, че са получили първоначалния доклад от аутопсията на Джон Молинс.
— И? — едновременно питат Бен и Аманда.
— И се явяват доста интересни резултати.
— Как така? — пита Бен.
— В какъв смисъл „интересни“? — пита в същото време Аманда.