Може би ние какво?
— Предполагам, че никога няма да разберем. — Аманда спира пред кафявата тухлена къща с яркожълтата врата. Може никога да не разберем много неща, мисли си тя, докато върви към входното стълбище, цялото скрито под малка снежна планина. Пристъпва внимателно, напипвайки стъпалата с върховете на ботушите си. Може никога да не разберем кой в действителност е бил Джон Молинс, нито защо си е направил пластични операции, нито кой е този приятел Тюрк, въпреки че майка й очевидно знае.
Съжалявам, че бях толкова лоша майка за теб, Аманда.
Какво, по дяволите, означава това?
Аманда прегазва през снега на площадката и спира пред входната врата, сякаш очаква някой да я покани. Още не е твърде късно, мисли си тя. Все още може да се обърне, да хване друго такси, бързо да се спусне към центъра, да си намери хотел, какъв да е хотел, дори и Конгресен център „Метро“, може пак да се обади на Джерод Шугър и да го попита дали би желал да се наслади на компанията й за една-две нощи.
Да бе, мисли си и със свиване на рамене пропъжда спомена за последната им среща, макар че в интерес на истината малко си спомня от онази нощ, освен начина, по който бе приключила. Беше прекалено пияна; той беше прекалено нетърпелив; цялата работа свърши твърде бързо. Или пък не достатъчно бързо, поправя се и се усмихва при спомена за неочакваното посещение на Бен, как дойде и заблъска по вратата посред нощ, как нахлу в стаята, въпреки нейните възражения, как светна лампата. И после — удивеното му изражение, когато разбра, че не е сама, изненадата в очите му, която отстъпи на… какво? Гняв? Разочарование? Съжаление?
Какво ли би могло да се случи онази нощ, ако Джерод Шугър не беше в леглото й?
— Предполагам, че никога няма да разберем — казва отново тя и бърка в чантата си за ключа от къщата на майка си. Защо позволи на Бен да я убеди да отседне тук? Да, глупаво беше да харчи пари за хотел, когато тази къща стоеше празна, и да, това щеше да й даде още една възможност на спокойствие да тършува из нещата на майка си. В крайна сметка, предишното им претърсване беше твърде повърхностно, а и в светлината на разкритията от последните двайсет и четири часа, може би не бе лошо къщата да се огледа още веднъж по-обстойно. „Човек никога не знае. Може да намериш още нещо“ — беше казал Бен, преди да я качи на таксито и да обещае, че ще й се обади по-късно.
Ще ми се обадиш ли по-късно? Разбира се.
— По дяволите — мърмори под нос Аманда, отключва, бута вратата и застава колебливо на прага, сякаш е на ръба на опасна пропаст.
Е, какво чакаш? — чува майка си да вика от горния етаж. — Или влизай, или излизай. Не стой така да влиза студения въздух.
Студеният въздух винаги си е бил вътре, мисли Аманда. Вкарва сака си в антрето и с пета захлопва вратата.
Изведнъж насреща й се появява баща й, с притиснат до устните пръст, който й показва, че трябва да пази тишина. Какво правиш? — шепне той. Знаеш, че майка ти си почива.
— Тя винаги си почива — казва сега Аманда, както възразяваше и тогава. Погледът й следва спомена за баща й, как й обръщаше гръб, оставяше я, за да отиде при майка й. — Искам да кажа, когато не убива хора — смее се Аманда и гласът й се извива в празната къща, предизвиквайки още един крясък на майка й, още една молба на баща й.
Изригва ботушите си и окачва новата парка във външния гардероб. После влиза във всекидневната, разсеяно прокарва ръце по сиво-жълтата дамаска на дивана, заемащ голяма част от тясното помещение. Мънички точици в мънички триъгълничета, вътре в мънички квадратчета. Десенът се повтаря върху тапицерията на двата жълти стола от двете страни на камината. Рядко използвана камина, спомня си Аманда и се възхищава на високото растение в дъното. Сеща се, че Корийн Наш бе напомнила, че някой трябва да полее цветята.
Отпуска се на един от столовете и се взира през деликатните бели завеси на предните прозорци към улицата. Като дете никога не й позволяваха да седи в тази стая, да не говорим да си играе. Не, ако искаше да играе, трябваше да слезе в мазето, където шумът, който можеше да предизвика, нямаше да безпокои майка й. Аманда никога не бе харесвала мазето. То беше студено, влажно и страшно, дори ако включеха всички лампи. Понякога се явяваха сенки, които я плашеха, въпреки уверенията на баща й, че няма от какво да се страхува.
Веднъж, когато беше там долу, тя намери няколко стари кукли, които се нахлузваха на ръцете като ръкавици. Някой ги беше захвърлил в една кутия зад парното котле. Лицата и дрехите им бяха толкова прашни, че когато ги сложи на ръцете си, Аманда се разкиха. Затова ги качи на горния етаж и внимателно ги изми на мивката. Мивката обаче се изцапа и тя знаеше, че майка й ще се ядоса, като види, а беше важно да не ядосва мама, нито да я безпокои по какъвто и да било начин — нали тати все това й повтаряше? Но тати беше на работа, мама спеше, в куклите изглеждаха толкова по-хубави сега, след като ги изкъпа, майка й със сигурност щеше да забележи това. Косите им обаче все още бяха в безпорядък и щеше да им дойде добре, ако ги подстриже. Тя знаеше къде майка й държеше ножиците, но не можеше да ги подстриже в кухнята, където майка й можеше да я чуе като се движи, в мазето пък беше много тъмно и нямаше да се справи добре. Затова най-добре беше във всекидневната. Там имаше килим и стъпките й не се чуваха, виждаше се добре на светлината от прозорците, пък и тя нямаше да се бави много. И може би, когато покаже на майка си колко хубаво е почистила старите кукли, майка й ще престане да бъде толкова тъжна, може би ще се засмее и ще бъде щастлива и тогава Аманда може даже да й направи представление с куклите и майка й ще се разсмее така, както Аманда си спомняше, че се смееше преди. Да, имаше време, когато майка й се смееше, спомни си тя, докато отнасяше куклите във всекидневната, където стъкми малък импровизиран фризьорски салон. Тя режеше косите на куклите, жълтите, конци покриха сивия килим като златен прах. Ето сега ще накара майка си да се смее отново.