Само дето майка й не се засмя. Разплака се, разкрещя се и взе да хвърля куклите из стаята с такава ярост, че пластмасовата глава на едната се разби и подстриганата й коса се пръсна във всички посоки. „Какво си направила?“ — хлипаше майка й отново, и отново, и отново. — „Какво си направила? Какво си направила?“
„Само исках да ги направя по-хубави“ — хълцаше малката Аманда в отговор, стисна се за корема и се извърна от майка си, превита на две, сякаш я бяха ударили.
„Какво си направила?“ — беше единственият отговор на майка й. — „Какво си направила?“
— Какво съм направила? — пита сега Аманда и скача на крака. — Какво съм направила? По дяволите, аз бях на шест години. Бях дете.
Не задълго, мисли си и решава, че в крайна сметка не може да остане тук. Връща се в антрето, обува си ботушите и изважда палтото си от гардероба, при което ръката й докосва нещо твърдо и студено. Отмества няколко палта и сака на майка си и намира чисто нова лопата с яркочервена дръжка. От тънката й дървена дръжка още виси етикетът. Никога не е била използвана, мисли си Аманда, изважда я от гардероба и я разглежда. Не — майка й е била твърде заета да убива хора, за да й остане време да почисти снега от предното стълбище.
— Какво, по дяволите? Защо да не свърша поне нещо полезно през това време? — Аманда откъсва етикета — 19.95 от „Домашни потреби“ — и излиза на входната площадка, като оставя вратата зад себе си отворена. Плъзга лопатата под снега, стърже по бетона и изхвърля снега в градинката. Работи равномерно, замах след замах. За минути площадката е почистена и тя се придвижва към стъпалата, изстъргва всяко стъпало, докато не ги почиства всичките. Алеята е по-трудна, снегът е по-твърд и на няколко пъти едва не се подхлъзва на леда.
Докато стигне до тротоара, цялото й лице е влажно от пот, а по гърба й минават неприятни тръпки. Нуждае се от гореща вана. Спомня си заръката на Бен: „Вземи си гореща вана, поръчай рум сървис и се опитай да поспиш.“ Да бе. — Какво, по дяволите, правя тук.
— Извинете — вика й някой от другата страна на улицата.
Аманда се обръща по посока на гласа. Млада жена с палто от миеща мечка и черна, обрамчена с кожа шапка, застанала по средата на тротоара от другата страна на улицата, я гледа очаквателно.
— Извинете? Казахте ли нещо?
Жената се оглежда на двете страни и пресича. Аманда преценява, че са горе-долу на една възраст, макар че вижда само пълни бузи и малък чип нос, чийто връх става яркочервен, като на Дядо Мраз.
— Съжалявам за безпокойството, но баба ми ви видя отсреща и се разтревожи. Настоя да дойда и да видя какво става. — Тя кима към къщата отзад.
Аманда поглежда натам, после отново към младата жена пред себе си и годините се свличат от лицето й, докато тя се превръща в леко пълничко малко момиче с обли бузи, големи кафяви очи и жизнерадостна усмивка.
— Сали?
Любопитството е заменено от загриженост.
— Познавам ли ви?