— Аз съм Аманда, Аманда Тра… Аманда Прайс. — Името звучи като чуждо в устата й, сякаш принадлежи на някой друг.
— Аманда! Аманда, о, боже мой. Аманда. Как си?
— Добре. Искам да кажа, като се има предвид… Предполагам, че си чула за майка ми…
— Да. Не мога да повярвам. Как е тя?
— Справя се — отговаря Аманда. — Ти как си?
— Добре.
— А баба ти?
— Не толкова.
— Какво не е наред?
— Какво ли не.
Аманда си представя старата госпожа Макгивър със сивата й коса и ръце с изпъкнали сини вени. Винаги бе изглеждала престаряла, дори докато Аманда беше дете.
— Съжалявам да чуя това.
— Е, какво да се прави. Тя е на осемдесет и шест.
— Пече ли сладкиши все още? — Аманда си спомня лимоновия сладкиш, който госпожа Макгивър бе донесла след смъртта на баща й.
— Не толкова вече. Най-вече си седи в стаята и гледа телевизия. Но познай дали е съгласна да продаде къщата и да се премести в дом за стари хора, което би облекчило всички? — Въпросът увисва недовършен във въздуха. Последвалата тишина дава отговора.
— С нея ли живееш?
— О, не. Само се отбих да видя дали не се нуждае от нещо. Тогава тя те видя и настоя да дойда незабавно.
— Радвам се. Хубаво е да те видя отново.
— И аз се радвам да те видя. Съжалявам за майка ти. Някакво умопомрачение ли е имала или нещо такова?
Нещо такова, мисли си Аманда и забелязва една прегърбена фигура по дълга бяла фланелена нощница и пухкави сини пантофи бързо да слиза по стъпалата на отсрещната къща.
— О, боже мой. Сали, бабата… Госпожо Макгивър, чакайте. Минават коли…
Един от шофьорите надува клаксона, когато старата госпожа Макгивър слиза от бордюра, без да се оглежда и пантофите й изчезват под снега.
— Какво по дяволите! — крещи през прозореца той.
— Я по-кротко — вика му в отговор госпожа Макгивър, удря по предния капак на колата и отблъсква ръцете на внучката си. Студеното слънце я кара да примижава към Аманда. — Коя си ти?
— Бабо, за бога. Трябва да се прибереш вкъщи. Ще премръзнеш до смърт тук.
— Познавам те — казва госпожа Макгивър и воднистите й сини очи се фокусират върху Аманда.
— Бабо, трябва да се върнеш вътре. — Сали се опитва да я обгърне с ръце, но баба й се изтръгва.
— Аз съм Аманда Прайс — казва й Аманда и името й звучи не по-малко чуждо. — Дъщерята на Гуен.
Сали бързо си съблича палтото и го намята на раменете на баба си.
— Поне облечи това.
— Мразя палта от миеща мечка — мръщи се жената.
— Моля те, бабо, миещите мечки съвсем не са застрашен вид.
— Ха! Що се отнася до мене, изобщо не са достатъчно застрашени. Мразя тия проклетници.
Аманда избухва в смях и се пита може ли животът да стане по-абсурден от това.
— Радвам, се да ви видя отново, госпожо Макгивър, но мисля, че Сали е права. Много е студено, за да стоите тук навън само по нощница и пантофи.
— Замръзвам — потвърждава Сали и зъбите й вече тракат.
Госпожа Макгивър прави няколко малки стъпки напред и докосва бузата на Аманда с дългите си тънки пръсти.
— Паляче? — казва тя.
Аманда си поема остро дъх и усеща как въздухът замръзва в дробовете й, докато госпожа Макгивър я гали:
— Паляче — повтаря жената и криви пръстите си вече във въздуха, сякаш мърда конците на марионетка. — Паляче — киска се тя. — Паляче, паляче. Кое е малкото ми паляче?
— Добре, това е достатъчно. Плашиш ме, бабо — казва й Сали и завърта старата жена обратно. — От време на време се отнася — опитва се да обясни, докато юди баба си обратно към къщата й. — Радвам се, че се видяхме отново, Аманда — махва й Сали, преди внимателно да изтика баба си в къщата и да затвори след нея.
Аманда се мъчи да не повтаря сцената в ума си. Но дори и след, като двете жени вече ги няма, дори и след като самата тя се е прибрала в къщата на майка си, затворила е входната врата и тази на старата си стая, където търси спасение под завивките, тя все още чува думите да отекват в тишината. Паляче, шепнат стените, докато тя притиска към ушите си розовата кувертюра с къдрички.
Паляче. Паляче. Кое е малкото ми паляче?
22
Колкото и да е невероятно, Аманда заспива и се събужда чак в осем часа вечерта.
— Не може да бъде — удивлява се тя, става от леглото и примигва в тъмното към часовника си. Чука раздразнено по кръглия циферблат и го поднася до ухото си да чуе дали тиктака. — Явно има нещо смахнато. Не може да бъде. — Светва изящната лампа на розово-бели цветя до леглото и отново проверява часа. — Не, не може да бъде. — Само че навън е тъмно и луната представлява висок сияещ полумесец насред пръснати ярки звезди. Възможно ли е наистина да е осем часа? През нощта? Възможно ли е да е спала през целия следобед?