Когато беше малка, тя наистина си представяше, че ако се приближи достатъчно до картината, ще може да влезе в нея. Затова една нощ се покатери на бюрото, коленичи пред картината и притиска нос в нея, докато не почна да я боли и стъклото не се замъгли от дъха й. Момичето на люлката си остана в щастливо неведение за нейното присъствие и Аманда мълком го прокле за егоизма му. „Надявам се да паднеш и да си счупиш врата“ — изсъска към стената и после плака, докато заспа. Но на следващата сутрин момичето си стоеше на люлката, все така самоуверено и омиротворено, както винаги. Очевидно разрушителната мощ на Аманда не беше толкова силна, както на майка й.
— Искаш ли да се обзаложим? — пита сега тя и си представя как изблъсква младата жена от мястото й, тя пада на земята, роклята й се изпоцапва, начелото й зейва дълбока резка и меката импресионистична палитра се обагря в яркочервена кръв. Аманда ляга на леглото и доволно затваря очи. Само питай Бен чия мощ е по-голяма. Питай Шон. Питай баща ми.
Аманда изръмжава и се обръща по корем, мъчи се да си намери удобно място. Но чувството за вина, подобно на любовник, който заема по-голямата част от леглото, отколкото му се полага, не спира да души около нея и след като десет минути се върти нервно, опитвайки се да избяга от него, тя изоставя всяка идея за сън. Може да погледа малко телевизия. Все някъде трябва да дават хокей, мисли си, става от леглото и излиза в коридора.
Няма намерение да влиза в средната спалня, затова е изненадана, когато осъзнава, че се колебае на прага й. Няма намерение да отива до гардероба и се учудва, когато разбира, че стои пред него, с ръка на вратата му.
Определено няма намерение да взима сцената с куклите и да я носи в средата на стаята, затова е удивена, когато установява, че седи на пода, разплита вървите на марионетките и ги повдига над високия дървен парапет на сцената.
— Здравейте, момчета — казва им, а те й се покланят учтиво в отговор.
Ти здравей, сладурано, отговаря момчето и леко накривява дървената си глава.
Къде беше? — любезно пита момичето.
Аманда свива рамене и завърта куклите около сцената.
Те се движат, заедно с лекота, грациозно се носят из въздуха, главата на момичето е положена на рамото на момчето, ръката му покровителствено обвива нейните рамене, ръцете и краката им се преплитат, вървите им се усукват, увиват се като лиани около ствола на дърво, докато накрая двете кукли стават като една, невъзможно е да ги разделиш, без да им причиниш непоправими рани. Истинска любов, с копнеж си мисли Аманда и си представя себе си в обятията на Бен, усеща бузата му до своята, ръката му, притисната към гърба й.
Нито преди, нито след Бен, никой не бе в състояние да я накара да се почувства така, както я караше той, сякаш само с допира си, той докосваше душата й.
Само че тя не иска никой да достига толкова навътре в нея. Защото, ако го направи, ще разбере, че там няма нищо. Няма никой, който си струва да опознаеш. Определено никой, когото да обичаш. Защото, ако собствената ти майка не те обича…
— Какво правя? — възкликва Аманда с гласа на човек, който се събужда след дълъг транс. — Какво, по дяволите, правя? — Изтръгва вървите от пръстите си, куклите подскачат и се разделят. Тя отвратена ги мята през стаята, гледа ги как отскачат от стената и падат на леглото, една върху друга, сякаш решени да довършат започнатото от нея. Тя се завърта безпомощно и с всеки кръг, който описва, тревогата й нараства. — По дяволите! Какво ти става? — Навежда се и събира дървената сцена, завърта се за последен път и я хвърля към прозореца, като атлет, който мята гюле. Сцената се разминава с прозореца на сантиметри, блъска се в стената и отлющва парче от бледорозовата й повърхност, преди да се разбие. Във въздуха политат трески, като отломки след експлозия.
Аманда се взира в бъркотията. Бюрото е покрито с дървени частици, подобни на сладоледените клечки, които събираше като малка. Подът на сцената се е откъснал от стените й и се клатушка на ръба на бюрото, преди да падне. Навсякъде има парчета дърво.