— Ало? — произнася сънлив глас. Женски глас, осъзнава Аманда и я обзема нежелано чувство на разочарование, но бързо е прогонено от свеж приток на адреналин.
— Дженифър, здравей. Съжалявам, че звъня толкова късно. Трябва да говоря с Бен.
— Кой е?
— Аманда — отговаря, без да си дава труда да прикрие раздразнението си. Какво й става на тази жена? Кой друг може да се обажда на Бен по това време?
— Кой?
— Дженифър, просто дай на Бен проклетия телефон. Спешно е.
— Бен и Дженифър ли търсите? Майтап ли си правите? — казва жената, точно преди да затвори.
— Бен и Дженифър — мамка му! — крещи Аманда в последвалата тишина, а около главата й витаят натрапчивите образи на скандалната холивудска двойка. — О, прекрасно. Прекрасно. — Прогонва образите с махване на ръка и отново набира номера, специално внимава да натисне правилните цифри, но този път забравя да включи кода на града — преди осем години нямаше нужда от него за градски разговори — и слуша дразнещия запис, който й казва да набере отново. — Не искам да набирам отново. — Аманда пуска телефона в чантата си, като гледа да не смачка снимката и визитките, които е прибрала в розов плик с цветен кант — канцеларските материали в последното чекмедже на старата й тоалетка се оказаха много полезни. Пъха голите си крака в ботушите, дебелата подплата е мека и топла на пръстите й, изважда палтото си от гардероба, намята го на раменете си, отваря външната врата и излиза. Пъхва ръце в ръкавите в момента, когато острият вятър запраща в очите й сняг.
Ако обичате, не бихме ли могли да направим нещо с това време? — крещи към черното небе, после забързано слиза по стълбите и пътеката, която неотдавна бе почистила, накрая се озовава на улицата. На „Блуър“ трябва да има много таксита, казва си тя и решава да не звъни повече на Бен. По-добре е направо да цъфнела вратата му и да му покаже какво е открила. Ако Дженифър е с него, ами, какво от това? Има ли значение? До петък цялата тази каша ще е свършила по един или друг начин и тя ще се качи на първия самолет за Флорида. И никога повече няма да види Бен, независимо колко още непознати ще застреля майка й.
Всъщност, би било добре Дженифър да е с Бен, решава Аманда, когато стига до ъгъла на „Палмерстън“ и „Блуър“. Оглежда се в двете посоки на пътя за такси, но не вижда нито едно. Тъкмо ще се сложи край на всички тези романтични фантазии веднъж завинаги. Никога не е била кой знае колко склонна към такива неща.
Зад една приближаваща кола Аманда забелязва тавана на такси и размахва ръце над главата си в опит да привлече вниманието на шофьора. Но той или не я вижда, или нарочно я пренебрегва. Така или иначе не спира. Нито пък следващото такси, на задната седалка на което, докато преминава, тя вижда че вече има пътник.
— По дяволите — мърмори и рита един в друг върховете на ботушите си, защото въпреки подплатата голите й крака започват да замръзват. Трябваше да си сложа чорапи, мисли си тя, докато върви на изток по „Блуър“. — Хайде — вика на цяла редица коли, профучаващи край нея. — Къде са всичките проклети таксита?
Най-накрая, на отсрещната страна на улицата, съзира едно, което тъкмо се кани да поеме на север.
— Не — крещи, пресичайки на бегом улицата и размахва яростно ръце. — Не натам. Тук. Тук. — Таксито спира и тя се хлъзга към него по замръзналата киша. — Благодаря — шепне дрезгаво, влиза и автоматично проверява името на шофьора на картичката му. Мисли си: Какъв майтап, ако се окаже, че името му е Уолтър Тюровски, Джордж Тюргов, Милтън Тюрлингтън или Родни Тюрек — и едва не се засмива на глас, когато вижда, че той се казва Игор Лавински.
— Накъде? — пита мъжът през рамо. Кожата му е с цвят на тесто, с дълбоки бръчки. Гъста кестенява коса пада върху челото и влиза в необикновено тъмните му очи.
Полуизпушена цигара виси от устните му, въпреки очебийния знак на таблото, предупреждаващ пътниците да се въздържат от пушене.
— Харбърсайд — казва Аманда и размърдва пръсти в ботушите си, опитвайки се да ги стопли. Обляга се назад и дълбоко въздъхва, вижда как дъхът й се издига във въздуха, като освободен от бутилка дух.
— Вие добре? — пита шофьорът и в огледалото очите му се присвиват. — Вие не повръща в мое такси аз надява.
— Не. О, не. Няма да повърна. Просто ми е студено.
— Студено. Да, много студено. Но палто изглежда доста топло.
— Да — съгласява се Аманда и подсъзнателно отбелязва руския акцент на мъжа, докато загръща плътно около врата си яката. — Палто е доста топло.