— Хубаво палто — казва шофьорът и включва радиото, от което се разнасят меланхоличните вопли на саксофон. С това той отбелязва края на разговора.
Пет минути по-късно Аманда слиза от таксито и се затичва към голямата стъклена врата на блока на Бен. Вятърът откъм езерото превръща косата й в стотици малки камшици, които я шибат по лицето. Толкова е силен, че й пречи да отвори и бездруго тежката врата, после се промъква заедно с нея в мраморното фоайе. Аманда трепери, отмахва косата от очите си и преглежда списъка с наемателите. Накрая открива името на Бен и натиска звънеца.
— Качвай се. 1012, в случай че си забравила — произнася по интеркома той, без дори да си дава труда да попита кой е. Дали не е видял таксито й през прозореца? Може би апартаментът му се простира от двете страни на сградата и му позволява да гледа и към „Лейк Онтарио“, и към булевард „Лейк шор“? Чува се бръмчене, вътрешната врата се отваря и Аманда забързано влиза в просторно мраморно фоайе, като бегло отбелязва подбраната с вкус, матова на цвят мебелировка и яркият модерен гоблен, окачен на стената до асансьорите. За късмет един от тях е там, с отворени врати, тя влиза вътре и натиска бутона за десетия етаж.
Докато стигне до апартамента на Бен, Аманда почти може да чувства пръстите на краката си отново. Това, от което се нуждая, е една голяма чаша горещ чай от праскови и ягоди, мисли си тя и предпазливо чука на вратата.
— Защо се забави толкова? — пита той, докато отваря вратата, после млъква и лицето му застива от изненада. — Аманда!
— Не знаеш ли, че е опасно да пускаш хора в сградата, без дори да питаш кой е?
— Предположих, че зная кой е. — Той се оглежда в двете посоки на коридора.
— Никога не предполагай. Не те ли научиха на това в юридическия факултет? Ще ме поканиш ли да вляза или какво?
Бен хвърля още един поглед към коридора, сякаш обмисля това „или какво“, после се дръпва настрани да й направи път.
— Какво правиш тук? — пита я, докато тя се обляга на високата черна маса под овалното огледало в тясното антре и си събува ботушите. — Господи! Излязла си в това време без чорапи?
— Бързах. — Аманда си съблича палтото. — Ще го окачиш ли някъде?
— Ще ми кажеш ли какво правиш тук?
— Трябва да ти покажа нещо.
— Различно от лилавите ти пръсти ли?
— Отиват си с пуловера ми — шегува се Аманда и влиза във всекидневната. Чувства се странно леко, като се имат предвид обстоятелствата. В крайна сметка замръзва, почти полунощ е, а тя стои боса насред апартамента на бившия си съпруг, пръстите й са изтръпнали и гореспоменатият бивш съпруг очевидно и с нетърпение очаква да пристигне приятелката му. Да не говорим, че стиска чанта, натежала от объркващата нова информация. И все пак се чувства… как? Щастлива. Омиротворена. Дори спокойна. Като момичето на Реноар на люлката, осъзнава Аманда и се привежда напред към въображаемия сноп слънчева светлина.
— Пила ли си? — пита Бен, влязъл след нея във всекидневната.
— Не, но идеята звучи чудесно.
Той свива рамене, сякаш се примирява, че вече не е стопанин в дома си.
— Какво да бъде?
— Чаша чай?
— Искаш чай?
— От праскови и ягоди, ако е възможно.
— Праскови и ягоди — мърмори той и клати глава, докато отива към кухнята.
Погледът на Аманда се плъзга по небрежно мебелираните всекидневна и трапезария. Стените са млечнобели, златистокафявата кожа на дивана не си подхожда напълно с черния кожен фотьойл отсреща. Шест опушеносиви пластмасови стола са наредени до правоъгълна стъклена маса в центъра на трапезарията, няколко абстрактни геометрични картини висят на стената срещу френските прозорци с изглед към езерото. Аманда се приближава до тях, обляга чело на стъклото и се взира в тъмното. Струва й се, че долавя шума на ледените води на езерото Онтарио.
— Нямам чай с праскови и ягоди — съобщава от кухнята Бен. — Имам само „Червена роза“.
— „Червена роза“ да бъде тогава. — Аманда отива натам и гледа от прага как Бен пълни един чайник с вода и слага пакетче чай в чаша с изрисувани на нея слънчогледи. — Харесва ми домът ти — казва му тя и сяда до малката стъклена кухненска масичка.
— Защо си тук?
— Зная кой е Тюрк.
— Какво? Откъде?
— Намерих нещо. В къщата на майка ми.
Бен сяда на стола срещу нея, обляга се напред на лакти и й отдава пълното си внимание. Той е по дънки и синя риза с отворена яка. Аманда си мисли, че никога не го е виждала толкова красив.