— Последният път, когато не ти предадох информацията навреме; ти се ядоса.
— Ядосах се, понеже действаше прибързано и на своя глава. Ядосах се, понеже се изложи на опасност.
— Сега не съм в опасност — казва Аманда.
— И не аз съм ядосаният.
Аманда изригва висящия от десния й крак ботуш.
— Добре, това доникъде не ни води. И аз никога не съм разбирала много от деликатности, така че изплюй камъчето. Какво точно искаш да кажеш? Мислиш, че съм дошла тук да те съблазня?
— Така ли е?
— Дойдох, защото намерих нещо, което реших, че може да е важно. И навярно то можеше да почака до утре, не зная. Но аз не можех. Възможно е това да е егоистично, но аз се развълнувах и обърках и знаех, че няма да мога да заспя. Опитах се да ти се обадя, но сбърках номера, после пак опитах, обаче забравих да набера кода и просто не можех да остана нито миг повече в онази къща. Щях да полудея. Трябваше да се махна оттам. И къде другаде можех да отида, освен тук? Наистина съжалявам. Съжалявам, че те обезпокоих. Съжалявам, че остана с погрешни впечатления. Съжалявам за всяко ужасно нещо, което някога съм ти причинила.
— Съжаляваш ли, че се омъжи за мен?
Въпросът я заварва неподготвена и за миг й спира дъха. Тя поклаща глава.
— Не. Затова не съжалявам.
Той се усмихва.
— В такъв случай, извинението ти се приема.
Аманда се опитва също да се усмихне, но се задоволява само с леко изкривяване на устните.
— Благодаря.
— И аз съжалявам.
— За какво?
— Затова че бях толкова неадекватен и егоистичен. — Той свива рамене и повдига колебливо ръце, сякаш не знае какво да направи. — Предполагам, че беше нещо като пожелателно мислене.
Аманда отново има чувството, че дробовете й са притиснати и е останала без дъх.
— За какво говориш?
— Ти как мислиш?
— Вече не зная какво да мисля. Най-добре ми кажи.
— Какво да ти кажа? Колко ужасно ми се иска да те прегърна, че едва гледам? Че откакто си влязла, единствената ми мисъл е да разкъсам този глупав лилав пуловер?
— Не харесваш ли лилаво? — Аманда вдига ръце, изхлузва мохерния пуловер и го пуска на високата черна маса до стената. Тя стои пред бившия си съпруг с един крак в тежкия кожен ботуш, другия бос, а голите й гърди нетърпеливо се повдигат и спускат. — Сега вече мога ли да те съблазня?
Ненадейно тя се озовава в прегръдките му, устните му са притиснати в нейните, които се разтварят и поемат внимателния му език. Усещането е както първия път, когато се целунаха, всяка целувка прелива от същата нежна страст, само че сега е дори по-хубаво, защото ръцете, които прегръщат тялото й, са опитни и знаещи, сякаш никога не са спирали да я докосват, сякаш двамата никога не са се разделяли, сякаш винаги са стояли така и ще стоят така завинаги.
Чува се звънецът.
Те се разделят.
Онова „завинаги“ свършва.
— Мамка му — произнася той и гледа в земята.
— Мамка му — съгласява се тя и гледа към него.
Стоят така, докато звънецът се чува отново.
— Не си длъжен да отваряш — казва тя.
— Ако не отворя, тя ще си отиде.
— Това е идеята.
— А ти? — пита той, вдига очи от пода и ги втренчва право в нейните. — Ти кога ще си отидеш?
Аманда си поема дълбоко дъх. Иска й се да каже „никога“. Но казва:
— В петък. Най-късно събота.
Бен се пресята и вдига пуловера й от земята.
— И аз така си помислих — казва, когато за трети път се позвънява.
— Спасителният камбанен звън. — Аманда взема пуловера си от ръцете му, нахлузва го през глава, а той посяга към интеркома.
— Дженифър? — чува го Аманда, главата й е завряна в мохера, като костенурка в черупката си. Меките влакна влизат в носа й и го гъделичкат.
Гласът на Дженифър се разнася в антрето.
— Ето те. Почнах да се притеснявам.
— Извинявай. Бях в банята. Качвай се. Апартамент 1012.
— Идвам.
— Идва — имитира я Аманда и подава глава от пуловера. Изплюва няколко вълнени косъмчета. Грабва ботуша си от пода и палтото от гардероба, отваря вратата и излиза в коридора. — Не се притеснявай. Ще гледам да не ме види.
— Къде отиваш?
— О, сигурна съм, че все ще намеря някой, който да иска да спи с мен.
— Аманда…
— Добре съм, Бен. Беше прищявка. Не стана. Не е голяма работа. Честно.