Аманда се изтрива с фина бяла хавлия и търси сешоар в шкафчето под мивката. Това е завоевателен инстинкт, казва си тя, а не старите чувства. Просто не й се иска да остави някаква друга жена да я победи. Това е всичко.
Намира един древен сешоар, погребан под неотворен плик с топчета памук, поне пет-шест шапки за баня и няколко рула бяла тоалетна хартия.
— Благодаря ти, Господи — шепне тя, после насочва сешоара към главата си и натиска бутона „включено“, сякаш е някакъв спусък. Струя горещ въздух я удря в слепоочието. По лицето тутакси я шибват мокри кичури. Също като снощи пред блока на Бен, мисли си Аманда. — О, не. Няма пак да почвам.
Доизсушава си косата, като нарочно не обръща внимание на нищо друго, освен на бръмченето, после нахлузва новите си морскосини панталони и син пуловер. Дава си сметка, че е редно да допочисти гостната стая, понеже по пода все още се въргаляха разпилени трески от счупената сцена, да не говорим за самите кукли, които цяла нощ бяха лежали с лицата надолу върху леглото и е наложително да бъдат върнати на безопасното си скришно място в гардероба, някой да ги успокои, че всичко е наред.
— По-късно — казва си и се отправя към кухнята.
Приготвя си омлет от три яйца и гризе ябълка, докато рови в чантата си за визитките, които бе открила предната вечер. Разпростира ги върху кухненската маса и разглежда всяка една по ред. Уолтър Тюровски, Милтън Тюрлингтън, Родни Тюрек, Джордж Тюргов. Явно фалшиви визитни картички, удобен реквизит за човек, наричал себе си Тюрк. И така, кой от всичките бе той в действителност? Или пък не е бил никой от тях, а някой съвършено различен? И имаше ли какъвто и да било начин да се разбере? — Мисли — нахоква се тя. — Ти си умно момиче. Това можеш да го разбереш.
Една жена с обло лице, обрамчено от гъста кестенява коса, палаво й намига от другия край на стаята.
— Рейчъл Молинс — произнася Аманда, става от масата и разгръща телефонния указател. — Малайа, Малинос, Малкълм… Молинс, А… Молинс, И… Молинс, Р.
Телефонът се вдига при първото позвъняване, едва ли не сякаш Рейчъл бе очаквала да й се обади.
— Ало?
— Рейчъл, аз съм Аманда Травис.
— Права бях, нали? — незабавно пита Рейчъл.
— Проверих смъртните съобщения за последния месец. Нямаше такова за майката на Джон Молинс.
— А за самия него? Успя ли да разбереш кога е роден?
— Според паспорта му — на четиринайсети юли. Права беше и за това. — Мълчание. — Рейчъл? Там ли си още?
— Тук съм — отговаря с натежал от сълзи глас. — Има ли и друго?
— Оказва се, че според аутопсията мъжът е бил между десет и петнайсет години по-възрастен, отколкото се твърди в паспорта, а също и че е претърпял козметична операция — лифтинг на лицето, а може би и нещо на носа.
— Значи това копеле наистина е убило брат ми.
— Рейчъл, брат ти някога споменавал ли е някой на име Уолтър Тюрковски?
— Уолтър Тюрковски? Не, не бих казала.
— Ами Милтън Тюрлингтън?
— Не.
— Родни Тюрек… Джордж Тюргов?
— Не. Кои са тези хора?
— Помисли — казва й Аманда. — Тюровски, Тюрлингтън, Тюрек, Тюргов…
— Тюрк — прошепва Рейчъл. — Мислиш, че това са му псевдонимите?
— Обикновено престъпниците са мързеливи и без въображение. Проявяват склонност да се придържат към нещо познато.
— Къде намери тези имена?
— Намерих цял куп фалшиви визитки в къщата на майка ми.
— На майка ти ли? — Рейчъл е шокирана — Какво общо има майка ти с това?
Шокът се прехвърля на Аманда.
— Майка ми ли? — За какво говори Рейчъл? — За какво говориш?
— Ти каза, че си намерила куп фалшиви визитки в къщата на майка ти.
— На майка ми? Не. Казах на клиентката ми.
Мълчание.
— О, извинявай. Моя грешка. А сега какво? Обратно към смъртните съобщения?
— Какво? — Аманда усеща, че гласът й трепери. Наистина ли каза „майка ми“? — Защо да ги проверявам пак?
— Помисли — заповядва й Рейчъл, както по-рано бе направила Аманда. — Последният път ти проверява за жена на име Молинс. Но ако нечия майка наистина е умряла, тя би трябвало да се казва Тюрлингтън, Тюргов или както там бяха другите имена.