Алистър Маклейн
Кукла на верига
Герасим Величков
Алистеър Маклейн и неговият роман
В двайсет и петгодишната творческа биография на Алистеър Маклейн любителите на статистиката могат да открият впечатляващи цифри: 20 романа и дузина филмови сценарии, общ тираж на печатните му творби: над 25 милиона екземпляра, преводи на почти всички европейски езици, книги с повече от двайсет издания („Кукла на верига“ например само в Англия до момента е претърпяла над трийсет издания) и т.н.
Тези данни сами по себе си говорят за изключителната популярност на Маклейн, който, както се твърди, се ползва с благоразположението на публиката, подобно на нашумяла рок-звезда.
След всичката тая гръмка информация някак спонтанно изниква въпросът, с какво английският писател Алистеър Маклейн превъзхожда, кажи-речи, безконечната фаланга от автори в областта на криминално-приключенския жанр, работещи в Западна Европа и САЩ, с какво печели многобройните си читатели?
Роден през 1922 г. в Глазгоу, Маклейн спада към поколението, чиято младост преминава под знака на Втората световна война. Едва осемнайсетгодишен, той е мобилизиран в Кралския военноморски флот и в продължение на пет години, до самия край на войната, служи в марината, като участвува в бойни операции, водени в най-различни географски координати, от Арктика до Далечния изток. В този период бъдещият писател става свидетел на конфликти от най-разнообразно естество, натрупва впечатления, изостря своята наблюдателност — неща, които по-късно ще му окажат безценна помощ в писателския „занаят“.
Да пише литература Маклейн започва съвсем случайно. След като през 1951 г. завършва хуманитарни науки в Глазгоуския университет, той става учител в един тих шотландски градец. Няколко години по-късно така се случва, че прочита в глазгоуския вестник „Херълд“ обявление за конкурс за написване на къс разказ на приключенска тема тъкмо когато е затънал до гуша в дългове. Решава да опита. Сюжета подбира от военните си преживявания. В съперничество с около деветстотин изпратени творби разказът на Маклейн печели. Наградата от сто лири го радва, но още по-радостно е предложението на една издателска къща да разшири разказа си в роман. Така се ражда „Корабът на Н. К. В. «Одисей»“. Годината е 1955-а. Успехът на романа е огромен. Критиката е единодушна, че Алистеър Маклейн „просто е роден писател на приключенска литература“. Окуражен, той подхваща нов роман — „Пушките на Навароне“. Сюжетът отново е свързан с Втората световна война.
Макар и издържани според изискванията на приключенския жанр, споменатите две творби са доста сковани що се отнася до литературната инвенция, звучат журналистично, ясно личи придържането на автора към конкретни факти. Ала все пак е неоспоримо, че още в тях се долавя изключителният усет на Маклейн към драматична ситуация, както и умението му да влага максимален емоционален заряд в незначителни наглед събития, да фокусира вниманието на читателя върху съществения елемент в развитието на сюжета, да нюансира и създава богати асоциации. Същевременно се чувствува строга творческа сдържаност, която не е особено характерна за арсенала на повечето „трилър“ автори. (Понятието „трилър“ обикновено се използва, за да се разграничат от класическия криминален роман онези произведения, в които за сметка на постепенното разплитане на криминалния „ребус“ преобладават остри физически и психологически стълкновения, резки обрати, напрегнати сцени, динамика.)
В следващите си романи „На юг от Ява“, „Последната граница“, „Нощ без край“ и „Ключът се казва «страх»“ Маклейн значително обогатява изразните си средства, усъвършенствува техниката си за изграждане на интригата, стреми се да задълбочи психологическата характеристика на героите си, търси правдива мотивировка на сюжетите си. В резултат произведенията му придобиват убедителен облик, фрагментите се избистрят и подреждат в логическа градация, композиционно се преливат, няма пукнатини и двусмислици.
Накратко казано, в тези романи Маклейн утвърждава своя индивидуален стил — стил сравнително очистен от шокиращи ефекти, които стоят като прикачени към действието, а не следват обективно от неговия ход или най-малкото са напълно възможни при определени екстремни ситуации, когато е съвсем реално човек да надмине себе си. В това отношение Маклейн е достоен наследник на английската традиция в криминално-приключенския жанр. Ала, струва ми се, новите елементи в произведенията на Маклейн, необичайни за неговите предшественици, са по-съществени за специфичния строй на романите му и тяхното въздействие. Преди всичко става дума за необикновената кинематографичност на Маклейновото повествование. (Уместно е тук да се спомене, че някои от по-късните си романи, например „Мечият остров“, „Когато удари осем“ и др., Маклейн първоначално замисля и написва като филмови сценарии, а чак по-късно публикува като белетристични творби.) Разделянето на епизоди, къде по-обстоятелствени, къде по-динамични, внушава у читателя особено чувство за забавен, понякога дори фиксиран филмов кадър, със свой близък план, фон, фигури и пр. Тази техника за пръв път майсторски е приложена в романа „Нощ без край“. Времетраенето на действието е точно една нощ, разграфена по часове. Сцените във всяка отделна глава имат напълно завършен облик, действуват изключително непосредствено, ефектът е почти визуален. Разбира се, този маниер на писане носи риска творбата да остане насечена, фрагментарна, но Маклейн, очевидно съзнавайки тази опасност, е особено прецизен в монтажа.