Тя вдигна очи към мен, лицето й излъчваше смесица от гняв, объркване и недоверчивост, както и немалко облекчение, според мен. Ала в момента властвуваше гневът — мнозинството хора се разяряват, щом почувствуват, че не им вярват, и същевременно, за да им угодят, се съгласяват с тях.
— Но казвам ти…
— Шшт! — докоснах аз устните си с показалец. — Не ми казвай нищо. Шефът — запомни — винаги знае най-добре…
Белинда беше твърде млада, за да изпадне в пристъп на апоплексия, но независимо от това цялата кипеше. Изгледа ме свирепо, очевидно решила, че няма думи да изрази състоянието си, и заслиза по стълбите надолу, докато целият й гръб бе настръхнал от негодувание. Последвах я, но и с моя гръб не всичко бе наред — усещах как по повърхността му пролазва едно странно, тръпнещо чувство, което не изчезна, додето не заключих благополучно външната врата на склада зад себе си.
Забързахме нагоре по уличката, раздалечени на три крачки един от друг — Белинда бе тази, която избърза напред, видът й красноречиво говореше, че с държането на ръце за тази вечер е свършено, а вероятно и завинаги. Прокашлях се.
— Който след борбата бяга, ще дочака нов ден в борба да прекара.
Тя дотолкова бе заслепена от гняв, че не схвана идеята ми.
— Моля те, изобщо не ми говори — озъби се тя. Така и направих — най-малкото, докато не стигнахме до първата кръчма в моряшкия квартал, една мръсна дупка на име „Котката с деветте опашки“. Британският флот сигурно се е отбивал някога тук. Хванах Белинда за лакътя и я въведох вътре. Не остана очарована от жеста ми, но не го и отблъсна.
Кръчмата представляваше задимено и душно пиянско свърталище, нещо повече за нея не би могло и да се каже. Неколцина моряци, явно недоволни от това нашествие на двама пришълци в тяхната „суверенна територия“, заплашително смръщиха чела, щом влязохме, ала аз бях в далеч по-заплашително настроение от тях и след първоначалния негостолюбив прием повече не ни обърнаха внимание. Седнахме на една малка маса — истинска стара дървена маса, чиято повърхност не бе виждала сапун и вода от незапомнени времена.
— Аз ще пия „скоч“ — казах. — А ти?
— Същото — отвърна тя намусено.
— Но нали не пиеш „скоч“.
— Тази вечер пия.
Само отчасти. Гаврътна с предизвикателен замах половината от чистото уиски в чашата си, след което започна да се дави и кашля така жестоко, че аз сериозно се усъмних дали не може да развие симптоми на апоплексия. Затупах я услужливо по гърба.
— Махни си ръката — прохъхра тя.
Махнах си ръката.
— Не мисля, че ще мога да работя повече с вас, майор Шерман — каза тя, след като ларинксът й задействува отново.
— Наистина съжалявам, че трябва да чуя това.
— Не мога да работя с хора, които не разчитат на мен, които не ми вярват. Вие не само ни третирате като кукли, но и като деца.
— Не съм се отнасял към теб като с дете — казах примирително аз.
— „Вярвам ти, Белинда — имитира ме с горчивина тя. — Разбира се, че ти вярвам, Белинда.“ Вие изобщо не вярвате на Белинда.
— Напротив — вярвам много на Белинда — отвърнах аз. — Не само вярвам на Белинда, но и мисля за нея. Тъкмо заради това я изведох час по-скоро оттам…
— Значи си… тогава защо… — гледаше ме втренчено тя.
— В склада наистина имаше някой, скрит зад ония кукли. Забелязах две от тях да се поклащат леко. Някой дебнеше зад рафта и чакаше да види дали ще открием нещо — в това съм сигурен. Но той нямаше кръвожадни намерения, защото иначе можеше да ни застреля в гръб, докато слизахме надолу по стълбите. Ако пък бях постъпил, както искаше ти, тогава трябваше да тръгна да го търся и той щеше да ме очисти без проблеми от скривалището си, преди още да съм го видял. После щеше да очисти и теб, за да няма свидетели, а ти си още твърде млада, за да умреш. Друга възможност бе да поиграя на „криеница“ с него и така да бъдем на равна нога, но — ако те нямаше теб. Ала ти беше там, без пистолет и без никакъв опит в тия мръсни игри, които обикновено се разиграват, тъй че лесно можеше да попаднеш в ръцете му и да му дадеш силен коз срещу мен. Ето затова изведох Белинда оттам. Кажи, не му ли дръпнах хубаво слово?
— За словото не знам. — Променлива както винаги, в очите й имаше сълзи. — Само знам, че никога не съм чувала по-хубави неща за себе си.
— Дрън-дрън!
Пресуших уискито си, довърших и нейното и я заведох обратно в хотела. Поспряхме се пред входа за момент, търсейки закрила от проливния вече дъжд, и тя каза:
— Съжалявам. Държах се глупаво. А също изпитвам съжаление и към теб.
— Към мен?
— Сега разбирам защо предпочиташ сътрудниците ти да са кукли вместо хора. Човек не го боли, когато умре кукла.