— Казах… — понечи да подхване пак Меги.
— Чух какво ми каза. — Отпих нова глътка бира. — Наистина много мило от твоя страна, Меги…
Тя кимна, но не за да изрази съгласие с думите ми, а за да покаже, че по една или друга причина този отговор не я удовлетворява, и сетне сръбна от шерито, което й бях поръчал. Бързо преминах на по-здрав лед.
— И така, къде отиде нашата приятелка, която трябваше да проследите?
— На църква.
— Какво! — хлъцнах в халбата.
— Пее химни.
— Гръм и мълния! А Белинда?
— И тя е там.
— И също пее химни?
— Не знам. Не влязох.
— Вероятно и Белинда не би трябвало да влиза.
— Какво по-безопасно място от църква? — Вярно, права си. — Помъчих се да се успокоя, но някак бях на тръни.
— Нали едната трябваше да остане.
— Разбира се.
— Белинда каза, че ти навярно ще искаш да узнаеш името на църквата.
— За какъв… — Облещих очи. — Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество? — Меги кимна. Бутнах стола назад и станах. — Сега вече ми каза каквото имаше да ми кажеш. Хайде.
— Какво? И ти ще оставиш недопита тази чудесна бира, която толкоз здравословно ти действува?
— В момента мисля за здравето на Белинда, не за своето.
Тръгнахме, и щом тръгнахме, изведнъж ми просветна, че на Меги името на църквата не говори нищо. А това бе така само защото Белинда не й е казала, след като се е върнала в хотела, по-точно не е имала възможност, понеже Меги е спяла. Също така се чудех за какво може да са разговаряли пътьом двете. Явно не бяха разговаряли за каквото и да е. Или имаше нещо странно тук, или аз не бях от най-умните. А може пък и двете.
Както обикновено, навън валеше и докато подминавахме по Рембрандплейн хотел „Шилер“, Меги съвсем навременно потрепера.
— Виж — обади се тя, — ето там едно такси. По-точно, не само едно.
— Ако питаш мен, няма такси в Амстердам, което да не е подкупено от престъпния свят — отвърнах аз с чувство. — Но все пак не съм чак толкова сигурен. Ще повървим, не е далеч.
Наистина не беше, ала с такси. Пеша разстоянието бе доста значително. Разбира се, нямах намерение да бием целия тоя път пеша. Поведох Меги надолу по Торбекеплейн, последователно свихме вляво, вдясно и отново вдясно, докато излязохме на Амстел.
— Види се, добре познавате тукашната част на града, майор Шерман — подметна Меги.
— Идвал съм тук.
— Кога?
— Не си спомням точно. Май миналата година, по някое време.
— Кога миналата година? — Меги знаеше или смяташе, че знае всичките ми митарства от последните пет години, при това Меги е човек, чието любопитство много лесно се възбужда. Тя хич не обича тъй наричаните от нея неуточнени неща.
— Доколкото си спомням, през пролетта.
— И може би стояхте два месеца?
— Нещо такова.
— Миналата година през пролетта прекарахте два месеца в Маями, майор Шерман — заяви с укор тя. — Поне така е записано в архивите.
— Знаеш, че съм скаран с датите.
— Не, не знам. — Направи кратка пауза. — Предполагах, че още не сте намерили време да се срещнете с полковник де Грааф и ван Гелдер…
— Така е.
— Но…
— Не исках да ги безпокоя веднага. — Спрях пред една телефонна будка. — Имам да се обадя на две места. Чакай ме тук.
— В никакъв случай! — Много чудновато действува на хората тоя Амстердам. И Меги взе да става същата като Белинда. Но в случая имаше оправдание — дъждът се бе усилил много. Отворих вратата и я поканих да влезе първа в телефонната будка. Първо се обадих на една таксиметрова пиаца, намираща се в близката околност, чийто телефон знаех. После занабирах друг номер.
— Не ми беше известно, че владеете холандски — забеляза Меги.
— На нашите приятели също не е известно. Благодарение на това можем да си осигурим честен шофьор на такси.
— В действителност ти не се доверяваш на никого, нали? — каза Меги с възхищение.
— Доверявам се на теб, Меги.
— Нищо подобно. Ти чисто и просто не искаш да обременяваш красивата ми глава с излишни проблеми.
— Такъв е стилът ми — оправдах се аз. Гласът на де Грааф прозвуча в слушалката. След обичайната размяна на любезности попитах: — Какво стана с ония листчета? Още нищо ли? Благодаря ви, полковник де Грааф. Ще ви позвъня пак. — Затворих телефона.
— Какви листчета? — наостри уши Меги.
— Бях му дал едни листчета.
— Откъде ги имаш?
— Един приятел ми ги даде снощи.
Меги ме изгледа с типичния си примиренчески поглед и не каза нищо. Няколко минути по-късно пристигна едно такси. Казах на шофьора някакъв адрес в стария град и след като стигнахме, продължихме с Меги пеша надолу по една тясна уличка към каналите в пристанищния квартал. Щом свихме зад ъгъла, спрях.