— Това ли е?
— Това е.
Това бе малка, сива църквица, отдалечена на петдесетина метра надолу край брега на канала, която представляваше стара, изкорубена и пропукана постройка — сякаш единствена вярата я крепеше горе-долу във вертикално положение, защото дори за моето неопитно око бе ясно, че е готова всеки момент да се катурне в канала. Над основния корпус се издигаше къса каменна кула, изкривена най-малко с пет градуса от перпендикуляра и увенчана с тънък заострен връх, който застрашително бе килнат в срещуположната посока. Крайно време бе Първата протестантска църква на Американското хугенотско общество да се заеме с повсеместно събиране на волни пожертвования.
Каква опасност от срутване грозеше и някои от съседните сгради, личеше от факта, че една голяма част от постройките по канала отвъд църквата бяха вече изкуствено съборени — един гигантски подемен кран с чудовищно голяма стрела, каквато не бях виждал през живота си, стоеше извисен в мрачината посред разчистеното пространство, където основите на новите строежи почти бяха завършени.
Запътихме се бавно към църквата, вървяхме по тротоара откъм канала. Сега ясно се чуваше хоровата песен на множество женски гласове под акомпанимент на орган. Звучеше много приятно, някак безопасно, по домашному и носталгично; ехото отекваше над мрачните води на канала.
— Службата, изглежда, все още продължава — казах аз. — Ти влез…
Прекъснах мисълта си и се провикнах към едно русо момиче в бял шлифер, което тъкмо ни подминаваше.
— Хей! — извиках аз.
Русокосата отлично бе запаметила какво да прави, щом я спре непознат мъж на безлюдно място. Само ме погледна и се втурна да бяга. Ала не стигна много далеч. Подхлъзна се на мокрия калдъръм, изправи се, но успя да направи не повече от две-три крачки, преди да я хвана. Отначало се задърпа в желание да избяга, после замря и се хвърли на врата ми. Когато Меги ни настигна, лицето й бе придобило познатия пуритански израз.
— Приятелка от детинство, предполагам?
— Не, само от тази сутрин. Това е Труди. Труди ван Гелдер.
— А… — Меги положи съчувствено ръка върху рамото на Труди, но тя не й обърна никакво внимание, вкопча се още по-здраво в мен и с възторг се кокореше в лицето ми от десет сантиметра разстояние.
— Обичам те — съобщи Труди. — Ти си добър.
— Да, знам, каза ми. Ех, че работа!
— Какво да правя? — попита Меги.
— Отде да знам. Трябва да я заведа в къщи. Просто няма друг начин. Ако я кача на такси, ще офейка още на първия светофар. Главата си залагам, че оня вехт танк, дето трябва да я варди, е задрямала, а баща й сигурно е „на лов“ из града. По-евтино ще му излиза, ако й сложи едно затворническо гюлле на крака.
Освободих се не без усилие от ръцете на Труди и вдигнах левия й ръкав. Огледах ръката й, после вдигнах поглед към Меги, чиито очи бяха разширени, устните й — свити в гримаса. Вместо да заплаче, както направи предишния път, сега Труди само се кикотеше, сякаш й бе страшно забавно. Свалих ръкава и прегледах другата ръка. Свалих и този ръкав.
— Няма нищо прясно — рекох аз.
— Искаш да кажеш, че няма нищо прясно, доколкото можеш да видиш — поправи ме Меги.
— Какво искаш да направя? Може би да я накарам да се съблече гола на ледения дъжд под акомпанимента на органа? Чакай малко.
— Какво да чакам?
— Искам да размисля — отвърнах търпеливо аз.
Заразмишлявах, докато Меги стоеше отстрани с израз на покорно очакване, а Труди собственически бе увиснала на ръката ми и ме зяпаше с обожание. На края се обърнах към Меги:
— Никой от църквата не те е видял, нали?
— Доколкото знам, никой.
— Но Белинда, естествено, са я видели.
— Естествено. Обаче не вярвам да я запомнят. Всичките хора вътре са забулени. Белинда има на главата си шал и качулката от палтото й, освен това е седнала в сянка — надзърнах през вратата и видях.
— Иди и изведи Белинда. Почакайте, докато свърши службата, и проследете Астрид. Помъчете се да запомните как изглеждат колкото е възможно повече от богомолците.
Лицето на Меги издаваше съмнение.
— Боя се, че това ще бъде доста трудно.
— Защо?
— Ами, защо… защото всичките изглеждат много еднакви.
— Добре де — какви са тия хора? Китайци или?
— Повечето са монахини, носят библии и са облечени в техните дълги черни дрехи, косите им не се виждат и имат от ония бели…
— Меги — въздържах се с мъка, — много добре знам как изглеждат монахините…