Блондинката ми се усмихна — усмивка едновременно дръзка и провокационна, но сърдечна. Изгледах я безстрастно и тъй като стажантът по пластична хирургия, който беше издевателствувал над мен, не бе успял съвсем точно да сглоби двете части на лицето ми, бездушното ми изражение трудно би въодушевило някого, ала все пак девойката ми се усмихна. Миг по-късно мургавата смушка спътничката си, тя отмести поглед от мен, забеляза укора в очите на другата, намръщи се и престана да се усмихва. Загледах в друга посока.
До приземяването оставаха по-малко от двеста метра височина и за да отклоня съзнанието си от мисълта, че щом докосне бетона, колесникът почти сигурно ще се разбие, облегнах се удобно назад, затворих очи и взех да мисля за двете момичета. Каквито и други качества да ми липсваха, размишлявах аз, никой не би могъл да ме обвини, че не подбирам помощниците си с вкус. Меги, тъмнокосата, бе двайсет и седем годишна и от пет години работеше с мен. Само още малко трябваше, за да бъдат умствените й способности съвършени, иначе бе методична, находчива, дискретна, опитна и почти не допускаше грешки — в нашата работа, разбира се, няма човек, който да е абсолютно безгрешен. Нещо повече — двамата с Меги още от самото начало изпитвахме симпатии един към друг, което е съществено преимущество при дейност, където дори моментното отсъствие на взаимно доверие и зависимост може да доведе до неприятни и непоправими последствия, но симпатиите помежду ни не бяха прераснали в нищо повече — поне що се отнася до мен, — понеже това би било не по-малко фатално.
Белинда, русата, беше двайсет и две годишна парижанка, половин французойка, половин англичанка, участвуваше в своята първа оперативна мисия и за мен бе напълно непозната. Непозната като личност, а не изобщо — когато Френската обществена безопасност преотстъпва услугите на някой свой служител, какъвто бе случаят с Белинда, предоставеното досие на този служител е толкова подробно и изчерпателно, че просто няма актуален факт от произхода и миналото му, който да не бъде споменат. От гледна точка на характера й досега единствено бях успял да схвана, че това момиче явно не признава уважението — ако не и всеотдайното възхищение, — което отличава поведението на младите към по-възрастните и професионално по-висшестоящите от тях, в случая — аз. Но у нея можеше да се забележи една ненатрапчиво самоуверена вещина, която разсейваше лесно евентуалните съмнения на нейния шеф относно способностите й.
И двете девойки за пръв път посещаваха Холандия и това бе една от главните причини да бъдат с мен в момента, да не говорим, че красиви момичета в нашата некрасива професия се срещат така рядко, както кожени палта в Конго, и оттук вероятността да привлекат вниманието на подозрителните и скараните със законите значително намаляваше.
Самолетът докосна земята, колесникът остана здрав, затова вече нищо не ми пречеше да отворя очи и да се замисля за неща с по-голяма важност. Дюкло, Джими Дюкло ме чакаше на летището, за да ми предаде спешно някаква секретна информация. Твърде секретна, за да я изпрати — макар и шифрована дори — по нормалните съобщителни канали и твърде спешна, за да чака услугите на нашия дипломатически куриер от легацията в Хага. За съдържанието на съобщението не гадаех — след пет минути щях да го узная. Освен това бях сигурен, че ще бъде това, което ми е необходимо. Дюкло разполагаше с безупречни източници на информация, самата информация неизменно бе точна и сто процента сигурна. Дюкло никога не допускаше грешки — най-малкото от този характер.
Самолетът постепенно забави ход и аз забелязах от прозорчето как приличната на крокодил пневматична стълба се отдели от насрещната постройка, готова да се изравни с входа на „ДС“-то веднага щом спре. Разкопчах предпазния колан, станах, хвърлих вял поглед към Меги и Белинда и без да им правя какъвто и да е знак, тръгнах към изхода, докато самолетът все още бе в движение — една маневра, посрещана обикновено с неодобрение от авиослужителите, а в конкретния случай и от пътниците, чието изражение ясно подсказваше, че срещу себе си имат нагъл и безскрупулен тип, който няма търпение да изчака реда си заедно с останалата част от изстрадалото, принудено да виси по опашки човечество. Не обърнах никакво внимание на възмутените погледи. Отдавна съм се примирил с мисълта, че не умея да печеля благоразположението на обществото.