— Не! Недейте! Недейте!
— Защо не? — възразих уместно аз. — Така е по-лесно.
— Не, не! Ако полицията ви види, ще го откарат.
Пуснах го, отново го хванах през кръста и се помъчих да го крепя в колкото е възможно по-вертикално положение.
— Преследвач и преследван — казах аз. — И вие сте като ван Гелдер.
— Моля?
— Но, разбира се, брат ви Джордж…
— Откъде знаете името му? — прошепна тя.
— Това ми е работата — отвърнах аз надуто. — Та исках да кажа, че брат ви Джордж е в по-неизгодно положение, тъй като не е самата енигма за полицията. Да имаш един бивш затворник за брат е наистина неизгодно.
Не отговори нищо. Съмнявам се дали някога през живота си съм виждал човек с по-нещастен и съсипан вид от нея.
— Къде живее? — попитах аз.
— При мен, разбира се. — Въпросът като че я изненада. — Не е далеч.
Наистина не беше, трябваше да се върви само петдесетина метра надолу по една улица — ако един такъв мрачен и тесен сокак може да се нарече улица — след „Балинова“. Стълбите към квартирата на Астрид бяха ужасно криви и сбутани и с Джордж на рамо видях доста зор, додето ги преодолея. Астрид отключи вратата на жилището си, което се оказа не по-голямо от заешка дупка. Доколкото успях да видя, състоеше се от миниатюрна всекидневна плюс една също толкова миниатюрна спалня, свързана с нея. Преминах в спалнята, положих Джордж на тясното легло, разкърших се и обърсах челото си.
— Бих предпочел да се изкатеря по пожарникарска стълба, отколкото по тия проклети ваши стълби — казах искрено аз.
— Съжалявам. В дамския пансион е по-евтино, но с Джордж… А в „Балинова“ не плащат много.
Очевидно бе от двете мизерни стаички — чисти, ала опърпани като дрехите на Джордж, — че всъщност плащат твърде, твърде малко.
— Хората във вашето положение са щастливи, че изобщо получават нещо — казах аз.
— Моля?
— Стига с това „моля“. Отлично знаете за какво говоря. Нали, мис Лемей… или да минем на „ти“, Астрид?
— Откъде знаете името ми? — Надали изобщо съм виждал момиче да си кърши ръцете, но тъкмо това правеше в момента Астрид. — Откъде… откъде знаете разни неща за мен?
— Хайде, престани — подхванах грубо аз. — Отдай поне някаква почит на приятеля си.
— Какъв приятел? Нямам приятел.
— Тогава твоя бивш приятел. Или „последния ти приятел“ по-добре ти звучи?
— Джими? — прошепна тя.
— Джими Дюкло, да — кимнах аз. Той може би бе хлътнал по тебе — и то фатално, — но вече ми бе казал някои неща за теб. Дори имам твоя снимка.
Изглеждаше объркана.
— Но на летището…
— Та какво очакваше да направя — да те прегърна? Джими бе убит на летището, защото бе надушил нещо. Какво е това нещо?
— Съжалявам, не мога да ви помогна.
— Не можеш? Или не искаш? Не отговори.
— Обичаше ли го, Астрид? Джими?
Погледна ме безизразно, очите й блестяха. Кимна бавно.
— И пак не искаш да ми кажеш? — Мълчание. Въздъхнах и опитах друга тактика. — Джими Дюкло беше ли ти доверил с какво се занимава?
Поклати глава.
— Но ти се досещаше? Кимна.
— И издаде на някой предположенията си. Това вече я жегна.
— Не! Не съм! Не съм казвала на никого. Кълна се в бога, не съм казвала!
Обичаше го, няма съмнение, и не лъжеше.
— Споменавал ли е някога за мен?
— Не.
— Но ти знаеш за мен?
Само ме изгледа, две едри сълзи бавно се търкулнаха надолу по бузите й.
— Много добре знаеш, че завеждам Бюрото за борба с наркотици към „Интерпол“ в Лондон.
Пак мълчание. Хванах я за раменете и ядно я разтърсих.
— Нали, нали знаеш? Кимна. Царица на мълчанието.
— Щом Джими не ти е казвал за мен, тогава кой? Потоци нови сълзи последваха сега първите две по бузите й. Явно днес й бе ден за плач, а на мен — за въздишки, затова въздъхнах и смених тактиката още веднъж. Хвърлих поглед през вратата към момчето в спалнята.
— Доколкото разбирам — казах аз, — Джордж не вади хляба на къщата?
— Джордж не може да работи. — Тонът й бе, сякаш изтъква най-обикновен природен закон. — Не е работил вече повече от година. Но какво общо има Джордж с това?
— Много общо има Джордж с това. — Отидох и се надвесих над него, завзирах се внимателно в лицето му, вдигнах единия от клепачите му и го спуснах обратно. — Какво правиш, когато е така?
— Никой нищо не може да направи. Повдигнах ръкава на кльощавата ръка на Джордж.
Надупчена, посиняла и обезобразена от безброй инжекции, наистина отвратителна гледка — в сравнение с неговата ръката на Труди бе нищо.
— Повече нищо никой няма да може да направи за него — казах аз. — Знаеш това, нали?
— Знам го. — Улови подозрителния ми поглед, престана да избърсва лицето си с дантелена кърпичка, голяма колкото пощенска марка, и се усмихна горчиво. — Явно искате да си навия ръкавите.