— Нямам навик да обиждам красиви момичета. Само искам да ти задам няколко прости въпроса, на които спокойно можеш да отговориш. От колко време Джордж е така?
— От три години.
— От колко време работиш в „Балинова“?
— От три години.
— Харесва ли ти там?
— Да ми харесва? — Това момиче се издаваше при всяко отваряне на устата си. — Знаете ли какво означава да работиш в нощен клуб, при това в нощен клуб като този? Отвратителни, гадни, самотни старци похотливо ти се мазнят…
— Джими Дюкло не беше нито отвратителен, нито гаден, нито стар.
Смути се.
— Не, не… Разбира се, че не. Джими…
— Джими Дюкло е мъртъв, Астрид. Умря, защото хлътна по една компаньонка от нощен клуб, която бива изнудвана.
— Никой не ме изнудва.
— Така ли? А тогава кой оказва натиск върху теб, за да мълчиш и да вършиш работа, която очевидно ненавиждаш? И защо оказват натиск върху теб? Дали заради Джордж? Какво е направил той или какво те казват, че е направил? Знам, че е бил в затвора, значи, не може да е за това. Какво те накара, Астрид, да ме шпионираш? Какво знаеш за смъртта на Джими Дюкло? Видях как бе убит. Но кой го уби и защо?
— Аз не съм знаела, че ще бъде убит! — Седна на канапето, което използваше за легло, и покри лицето си с ръце, раменете й потръпваха. — Не съм, не съм знаела, че ще бъде убит!
— Добре, Астрид. — Отказах се от по-нататъшни опити, защото не постигах нищо друго освен растяща неприязън към себе си. Навярно обичаше Дюкло, той бе мъртъв едва от вчера и сега аз явно разчоплях кървящи рани. — Виждал съм прекалено много хора, обхванати от страх пред смъртта, за да знам, че е излишно да те насилвам да говориш. Но помисли, Астрид, заради себе си — помисли. Сега вече няма какво друго да те интересува освен собствения ти живот. У Джордж няма повече живот.
— Нищо не мога да ви помогна, нищо не мога да кажа. — Продължаваше да държи лицето си в ръце. — Моля ви, вървете си.
Сам не виждах какво друго ми остава да направя, затова я послушах и си тръгнах.
Съблечен по панталони и фанелка, аз се оглеждах в миниатюрното огледало на миниатюрната баня. Всички следи от грима като че бяха изчезнали от лицето, врата и ръцете ми, ала трудно би могло да се каже същото за големия и допреди малко чисто бял пешкир, който държах. Целият бе напоен и омърлян непоправимо с шоколадови на цвят петна.
Минах в спалнята, която едва успяваше да побере леглото и кушетката, поставени там. На леглото седяха Меги и Белинда — и двете изглеждаха прелестно в очарователни нощници, чиято материя се състоеше предимно от дупки. Но в момента ме занимаваха по-спешни въпроси от това, как някои производители на дамски нощници пестят материал.
— От това пешкир не става — недоволно измърмори Белинда.
— Ще кажете, че сте си чистили грима. — Посегнах към ризата си, чиято яка от вътрешната страна бе станала кафеникава, но да я оправя нямаше как. — Значи, повечето от момичетата по нощните клубове живеят в това общежитие „Париж“, така ли?
Меги кимна.
— Така каза Мери.
— Мери?
— Симпатичната англичанка, дето работи в „Трианон“.
— В „Трианон“ не работят никакви симпатични англичанки, а най-вече палави. Тя беше ли в църквата? — Меги поклати глава. — Това поне съвпада с казаното от Астрид.
— Астрид? — учуди се Белинда. — Ти си говорил с нея?
— Видяхме се за малко. Ала, боя се, без особена полза. Не беше никак общителна. — Разказах им накратко колко необщителна е била, после продължих: — Крайно време е вие двете да свършите някаква работа, вместо да висите по нощните клубове. — Спогледаха се, сетне студено се обърнаха отново към мен. — Ти, Меги, утре се поразходи из парка Вондел. Виж дали Труди е там — познаваш я. Не позволявай да те види — и тя те познава. Наблюдавай какво прави, дали се среща с някого и прочее; този парк е голям, но няма да ти е трудно да я откриеш, ако е там — ще я придружава една стара госпожа, която е около пет стъпки в диаметър. Белинда, ти утре вечер дръж под око общежитието. Ако разпознаеш някое момиче, което е било в църквата, проследи го и узнай къде е тръгнало. — Напъхах се в подгизналото си яке. — А сега, лека нощ.
— Тръгваш ли? Това ли е всичко? — Меги като че бе изненадана.
— Явно бърза — додаде Белинда.
— Утре вечер — обещах аз — ще ви заведа на царско угощение и ще ви разкажа всичко за Златокъдрото момиче и трите мечета. Тази вечер обаче имам още работа.
Глава VII
Оставих полицейската кола точно до един знак „Паркирането забранено“ и извървях последните сто метра до хотела. Латерната беше отишла там, където прекарваше нощните часове, а фоайето бе безлюдно, с изключение на помощник-управителя, който дремеше на един стол зад рецепцията. Протегнах се и безшумно откачих ключа от стаята си, после се качих до втория етаж пеша и чак тогава взех асансьора, за да не събудя помощник-управителя от, види се, дълбокия му и несъмнено заслужен сън.