— Стори ми се, че чух някакъв шум в църквата.
— В църквата ли? — Сега бе мой ред да бъда учуден.
— Да. В моята църква. Ето там. — И ми я посочи в случай, че не знам какво е църква. — Аз съм пасторът. Казвам се Гудбоди. Д-р Тадеус Гудбоди. Опасявах се да не би някой да е влязъл…
— О, не съм аз, отче. В църква не съм влизал от години.
Кимна, сякаш това изобщо не го изненада.
— Живеем в безбожен век. Чудноват час да не си у дома, млади човече.
— Не и за таксиметров шофьор, нощна смяна. Изгледа ме с недоверие и надникна в таксито.
— Милостиви небеса! Отзад има някакъв труп.
— Няма никакъв труп отзад. Това е един пиян моряк, когото карам на кораба му. Преди малко се стовари долу, та затова спрях да го кача обратно на седалката. Помислих си — добавих добродетелно, — че ще бъде милосърдно от моя страна. Иначе, ако беше труп, кой щеше да му мисли.
Християнската ми забележка не помогна нищо. С тон, който навярно пазеше за порицания към заблудените овци от стадото си, пасторът каза:
— Държа да видя с очите си.
Пристъпи решително напред и аз решително го отблъснах назад.
— Не ме карайте да загубя книжката си — рекох аз. — Моля ви.
— Знам! Сигурен съм! Има нещо нередно тук. А как впрочем мога да те накарам да си загубиш книжката, момко?
— Ами, като ви бутна в канала, ще ми вземат книжката. Тоест — добавих многозначително — ако успеете да се изкатерите обратно.
— Какво! В канала! Мен? Божия служител? С насилие ли ме заплашвате, сър?
— Да.
Д-р Гудбоди бързо отстъпи няколко крачки назад.
— Запомних номера ви, сър. Ще се оплача, където…
Нощта отлиташе, а аз исках поне малко да поспя преди утрешния ден, затова без повече обяснения се метнах в колата и подкарах. Д-р Гудбоди размаха юмрука си пред стъклото по начин, който не говореше особено добре за схващането му по въпроса за братската любов, и разпалено забълва някаква тирада, но аз не можах да чуя дума от нея. Чудех се дали ще се оплаче в полицията, струваше ми се малко вероятно.
Омръзна ми да разнасям Джордж по тия стълби. Вярно, не тежеше почти нищо, ала както не бях спал, нито пък вечерял, не се чувствувах хич в настроение за тая работа, още повече до гуша ми бе дошло от наркомани. Вратата към малкото жилище на Астрид бе отключена, което можеше и да се очаква, щом Джордж последен е минал през нея. Отворих, запалих осветлението, прекосих край спящото момиче и положих не особено майчински Джордж на леглото му. Предполагам, че Астрид се събуди от изскърцването на пружината, а не от ярката светлина в стаята й — във всеки случай, когато се върнах при нея, седеше изправена в канапето си и търкаше сънено очи. Погледнах я, както се надявах, изпитателно и не казах нищо.
— Спеше, когато си легнах — рече тя в опит за отбрана. — Явно е станал и е излязъл отново. — След като посрещнах този шедьовър на дедукцията с подобаващото мълчание, тя продължи почти отчаяно: — Не съм го чула кога е излязъл. Не съм. Къде го намерихте?
— Никога не би се досетила, сигурен съм. В един гараж, проснат върху някаква латерна, опитвайки се да свали калъфа й. Ала не му се удаваше много.
Както и по-рано, тя отново зарови лицето си в ръце — този път не плачеше, макар да предполагах мрачно, че това е само въпрос на време.
— Какво има толкова страшно в това? — попитах. — Той има слабост към латерните, нали, Астрид? Чудя се какво им харесва чак толкоз. Странно. Може би обича музиката?
— Не. Тоест да. Още от дете…
— О, моля те, млъкни. Ако обичаше музиката, по-скоро щеше да слуша звуците на пневматична сонда. Причината да се върти около тия латерни е съвсем ясна. И ние двамата с теб я знаем много добре.
Изгледа ме втренчено, без изненада — очите й преливаха от страх. Отпуснах се уморено в края на леглото и хванах двете й ръце между дланите си.
— Астрид?
— Да?
— Ти си почти толкова съвършен лъжец, колкото съм и аз. Ти не си тръгнала да търсиш Джордж, защото си знаела отлично къде е, както отлично знаеш къде съм го намерил — на място, където е в пълна безопасност, на място, където полицията никога няма да го намери, защото просто никога няма да им хрумне да проверяват там. — Въздъхнах. — Цигарата не е спринцовка наистина, но, предполагам, все пак е по-добре, отколкото нищо.
Очите й ужасено се разшириха, сетне отново зарови лицето си в дланите. Както и очаквах, раменете й се затресоха. Точно какво ме подтикна, не зная, но просто не можех да стоя до нея, без поне да направя някакъв бегъл жест на съчувствие, и когато я докоснах, тя вцепенено ме погледна с плувналите си в сълзи очи, протегна ръце и горчиво зарида на рамото ми. Вече бях привикнал към този начин на държане с мен в Амстердам, ала далеч не бях се помирил с него, затова се опитах полека да отместя ръцете й, но това само я накара да стегне прегръдката си още по-здраво. Знаех, че този изблик няма връзка с мен — в момента тя се нуждаеше от нещо, в което да се вкопчи, и аз се случих наблизо. Постепенно риданията намаляха и тя се отпусна, мокрото й лице изглеждаше безпомощно и безкрайно отчаяно.