— Готови сме, сър — обърна се той към де Грааф.
— Доведете хората си.
— Добре, сър. — Полицаят посочи нагоре. — Какво ще кажете за това, сър?
Вдигнахме поглед по посока на ръката му. Тази сутрин от време на време подухваше вятър, не много силен, но достатъчен, за да поклаща бавно, макар и неравномерно пъстроцветния предмет, провиснал от подемната греда под стряхата на склада. Той описваше дъга с дължина около метър и половина и по своето внушение представляваше едно от най-ужасяващите неща, които съм виждал.
Без съмнение това бе кукла, и то много голяма — повече от метър висока, — облечена в неизменния безукорно спретнат и красиво ушит национален холандски костюм, дългата надиплена пола кокетно се издуваше от вятъра. Обикновено през скрипците на подемните греди се прокарва телено или конопено въже, ала в случая някой бе предпочел да използва верига — куклата бе прикрепена към нея с помощта на зловеща на вид кука, както можеше да се различи дори отдолу — кука, която бе твърде тясна, за да обхване шията, тъй че очевидно е трябвало да бъде забита, понеже вратът бе пречупен и главата полягаше встрани под абсурден ъгъл, като почти докосваше дясното рамо. В края на краищата това не бе нищо повече от една повредена кукла, но въздействието й бе ужасяващо до крайност. Явно не само аз я възприемах по този начин.
— Каква кошмарна гледка. — Де Грааф наистина изглеждаше потресен. — Какво означава това, за бога? Каква е идеята му, какво иска да каже? Що за помрачен ум може да измисли подобна гадост?
— Помрачени умове има навред — поклати глава ван Гелдер. — И Амстердам е със значителен принос. Пренебрегнат любовник, ненавиждана тъща…
— Да, да, цял легион са. Но това… това тук е лудост, граничеща с извратеност. Да изразиш чувствата си по този отвратителен начин. — Погледна ме особено, сякаш бе променил мнението си относно безцелността на посещението ни в склада. — Майор Шерман, не ви ли прави впечатление колко странно…
— Впечатлението ми не се различава от вашето. Извършилият това има неопровержими претенции за място в психопатологична клиника. Но не за това съм дошъл тук.
— Разбира се, разбира се. — Де Грааф още веднъж продължително изгледа висящата кукла, сякаш не можеше да откъсне очите си от нея, на края тръсна поривисто глава и ни поведе по стъпалата към входа на склада. Някакъв портиер ни отведе до втория етаж и оттам до канцеларията в дъното, чиято стоманена врата, за разлика от последния път, когато бях тук, сега бе гостоприемно разтворена.
В остър контраст със самия склад канцеларията беше просторна, подредена, модерна, комфортна — застлана с красив килим, боядисана в преливащи се жълти тонове и обзаведена със скъпа, най-съвременна скандинавска мебел, по-прилягаща за някоя разкошна гостна, отколкото за търговска канцелария в пристанищния район. Двама мъже, седнали в дълбоки кресла зад големи тапицирани с кожа бюра, станаха вежливо на крака и поканиха де Грааф, ван Гелдер и мен да седнем в други, също тъй удобни кресла, докато те останаха прави. За мен това бе добре дошло, понеже по този начин получавах възможност да ги разгледам по-подробно, а те бяха необикновено сходни по външност и заслужаваха да се разгледат. Ала само няколко секунди успях да се наслаждавам на топлото им посрещане.
— Забравих да свърша една много важна работа — обърнах се към де Грааф. — Трябва непременно да се обадя на един приятел.
Наистина трябваше непременно — рядко изпитвам нажежена тежест да пари стомаха ми, но случи ли ми се, гледам да взема лечебни мерки без никакво отлагане.
— Чак толкова важно, че да изскочи от ума ви? — изненада се де Грааф.
— Умът ми е зает с други неща. За това се сетих едва сега. — Говорех самата истина.
— Може би да телефонирате…
— Не, не. Трябва лично.
— Не бихте ли ми казали от какъв характер…
— Полковник де Грааф!
Той кимна разбиращо — види се, оценявайки факта, че няма да седна да споделям държавни тайни в присъствието на двамата собственици на склада, към които несъмнено хранех сериозни подозрения.
— Мога ли да взема колата ви с шофьора?
— Разбира се — съгласи се той без въодушевление.
— А бихте ли почакали да се върна, преди да…
— Искате прекалено много, майор Шерман.
— Знам. Но няма да се забавя повече от пет минути. Едва ли имаше и толкова. Накарах шофьора да спре пред първото кафене, което срещнахме, влязох вътре и поисках да използвам телефона. В ухото ми прозвуча сигналът за повикване и тутакси усетих как раменете ми се отпускат от облекчение, когато слушалката от ответната страна, след връзка с централата на хотела, бе вдигната почти моментално.