Ние с ван Гелдер на свой ред казахме довиждане и аз особено сърдечно стиснах ръката на Моргенщерн, като си помислих колко е хубаво, че той, види се, не притежава способност да чете мисли и няма късмета да се е родил на тоя свят с инстинкт да усеща кога угроза или смърт надвисва на косъм — защото Моргенщерн беше човекът, който снощи пръв тръгна да излиза от нощния клуб „Балинова“, след като Меги и Белинда вече бяха на улицата.
По обратния път към Марниксщраат разговор се поведе между де Грааф и ван Гелдер, докато аз не участвувах. И двамата като че бяха много по-заинтригувани от историята с обесената кукла, отколкото от повода за посещението ни в склада, което ясно показваше какво мислят по този въпрос, пък аз нямах желание да ги осведомявам, че предпочитанието им е оправдано, и затова мълчах.
Щом влязохме в канцеларията, де Грааф предложи:
— Да пием по едно кафе. Имаме едно момиче тук, което прави най-хубавото кафе в Амстердам.
— Ще пропусна това удоволствие. За жалост, бързам много.
— Имате планове? Или може би сте подхванали някакви действия?
— Нито едното, нито другото. Просто искам да се изтегна на леглото си и да помисля.
— Тогава защо…
— Защо дойдох дотук? Имам две малки молби към вас, затова. Моля ви първо да проверите дали няма нещо за мен, предадено по телефона.
— Някакво известие?
— Да, от човека, когото трябваше да срещна, когато бяхме в склада. — Толкова бях уверен в думите си, че трудно можех да определя дали казвам истината, или лъжа.
Де Грааф кимна, вдигна слушалката, обясни кратко за какво става въпрос, записа дълга поредица букви и цифри и на края ми подаде листа. Буквите не означаваха нищо, цифрите, в обратен ред, щяха да дадат новия телефонен номер на момичетата. Прибрах листа в джоба.
— Благодаря ви. Ще трябва да го дешифрирам.
— И втората ви малка молба?
— Ако може да ми дадете за временно ползване един бинокъл.
— Бинокъл?
— Интересуват ме някои видове птици… — обясних аз.
— Все пак — обади се ван Гелдер многозначително — не забравяйте, майор Шерман, че трябва да си сътрудничим тясно…
— Е?
— Вие не сте особено общителен, ако мога така да се изразя.
— Ще общувам с вас, когато разполагам с нещо, което заслужава да се сподели. Сам знаете, че с тази работа се занимавате повече от година, а аз съм тук от два дена, и то непълни. Затова, както ви казах, трябва да си отида в хотела, да легна и да помисля.
Не отидох в хотела, нито легнах да помисля. Спрях таксито до една телефонна будка, която прецених, че е на благоразумно разстояние от Главното полицейско управление, и завъртях номера, получен от де Грааф.
Гласът от ответната страна извести: „Хотел «Туринг»“.
Не ми беше непознат, но никога не бях отсядал в него — хотел от подобен тип не подхождаше на банковата ми сметка, ала иначе бе приличен и бих го препоръчал на момичетата.
— Казвам се Шерман. Пол Шерман. Две млади дами нали се регистрираха при вас тази сутрин. Възможно ли е да ме свържете с тях?
— Съжалявам, но в момента ги няма. Нищо тревожно: ако не бяха по следите на Астрид Лемей, сигурно изпълняваха задачите, които бях им поставил снощи. Гласът отсреща предугади следващия ми въпрос. — Оставиха нещо за вас, мистър Шерман. Помолиха ме да ви предам, че не са успели да намерят вашия общ приятел и сега търсят другите ви приятели. Боя се, че е малко неясно, сър.
Благодарих и затворих. „Помогни ми — бях казал на Астрид, — и аз ще ти помогна.“ Помагах й, не ще и съмнение, както взе да изглежда, помагах й да се озове в най-близкия канал или ковчег. Скочих в полицейското такси и доста врагове си създадох в краткото пътуване до непретенциозния квартал в съседство с Рембрандплейн.
Вратата към квартирата на Астрид беше заключена, ала на кръста си все още носех моя пояс с криминална железария. Както бях забелязал и преди, жилището й бе спретнато, подредено и мизерно. Нямаше никакви следи от насилие или трескаво заминаване. Отворих малкото чекмеджета и шкафове и наистина ми се видяха твърде бедни на дрехи, но нали Астрид сама беше казала, че са полупразни, тъй че по това не можеше да се правят заключения. Огледах навсякъде, където бе възможно да има оставено някакво известие, ала и да имаше, не успях да го намеря; още повече, не вярвах да е имало. Заключих отново вратата и подкарах към нощния клуб „Балинова“.
За нощен клуб късният утринен час бе нечовешки ранен и според очакванията ми входът му бе здраво залостен. Вратата се оказа необикновено яка и остана безучастна към юмруците и ритниците, с които я обсипах, ала за щастие същото не би могло да се каже за един от спящите вътре, когото сигурно съм разсънил прекалено, защото след малко чух ключ да се превърта в ключалката и вратата се открехна два пръста. Пъхнах крак в цепнатината и я поразширих достатъчно, та да видя главата и раменете на една повехнала блондинка, която целомъдрено стискаше наметката си чак под брадата — като се вземе под внимание, че миналия път, когато я видях, голотата й се прикриваше само от тънък слой прозрачни сапунени мехурчета, това ми се стори малко излишно.