— Мистър Харисън? — Не се изправи, изобщо навярно от опит се бе убедил, че не си струва усилието. — Драго ми е да се запознаем. Казвам се Дърел.
Може, но положително кръщелното му име беше друго — приличаше ми на арменец, все пак не бях сигурен. Ала отвърнах на поздрава му тъй вежливо, сякаш наистина се казваше Дърел.
— Имали сте да разговаряте по някакъв въпрос с мен? — грейна той. Мистър Дърел не бе вчерашен и знаеше, че един адвокат няма да се вдигне чак от Англия дотук, ако работата не е изключително важна и непременно от финансово естество.
— Всъщност не точно с вас. А с един член от вашия персонал.
Приветливата усмивка изстина.
— С човек от моя персонал?
— Да.
— Тогава защо ме безпокоите?
— Защото не можах да я намеря на домашния й адрес. Научих, че работи тук.
— Става дума за жена?
— Да, казва се Астрид Лемей.
— Ами, вижте. — Гласът му внезапно омекна, сякаш искаше да помогне. — Астрид Лемей ли казахте? Работела тук, така ли? — Навъси чело замислено. — Тук имаме много момичета, но точно с това име, право да ви кажа… — Поклати глава.
— Но нейни приятели ми казаха, че точно тук работи — възразих аз.
— Сигурно има някаква грешка. Марсел? Приличният на влечуго мъж пусна презрителната си усмивка.
— Няма жена с такова име тук.
— Или да е работела преди тук?
Марсел повдигна рамене, отиде до едно шкафче, извади някаква папка и я остави на бюрото, като направи знак към мен.
— Тук са записани всички момичета, които са в момента при нас, както и напусналите през последната година. Проверете.
Не си направих труд да погледна.
— Явно не съм осведомен точно — рекох аз. — Извинявайте за безпокойството.
— Предлагам ви да я потърсите по другите нощни клубове. — В типичния бизнесменски стил Дърел вече усилено записваше нещо на лист хартия, за да подскаже, че разговорът е приключил. — Приятен ден, мистър Харисън.
Марсел отдавна бе тръгнал към вратата. Последвах го и на излизане отново се обърнах и се усмихнах извинително:
— Наистина съжалявам…
— Приятен ден. — Дори не повдигна главата си. Удължих с още миг-два притеснената си усмивка, после възпитано притворих вратата след себе си. Вратата бе солидна и положително не пропускаше никакъв звук.
Застанал в самото начало на коридора, Марсел за пореден път ми се ухили и без дори да благоволи да продума, презрително даде да се разбере, че трябва да мина пред него. Кимнах и в момента, когато го подминавах, с голямо задоволство и не по-малка сила забих юмрук в стомаха му и макар да смятах, че му е достатъчно, още веднъж го ударих, този път във врата. Извадих пистолета, нанизах заглушителя, хванах безжизнения Марсел за яката и го повлякох към канцеларията, вратата отворих с другата ръка.
Дърел вдигна поглед от бюрото. Очите му се разшириха, колкото могат да се разширят очи, потънали в гънки тлъстина. Сетне лицето му застина, както обикновено става, когато човек иска да скрие мислите и намеренията си.
— Недей — казах аз, — недей да опитваш никоя от обичайните хитрини. Не посягай към никакви бутони, не натискай никакви скрити копчета по пода и моля те не бъди дотам наивен, че да вадиш пистолета, който сигурно се намира в най-горното чекмедже отдясно, понеже си десняк.
Не се опита да ми приложи никоя от обичайните хитрини.
— Отдръпни се със стола си две крачки назад. Отдръпна се със стола си две крачки назад. Пуснах Марсел на пода, пипнешком затворих вратата, превъртях ключа и го пъхнах в джоба.
— Стани!
Дърел стана. Едва ли имаше повече от метър и петдесет. По конструкция много напомняше крастава жаба. Кимнах към по-близкия от двата огромни сейфа.
— Отвори го.
— А значи това било. — С лицето си успя да се справи, но съвсем не бе така добър с гласа си: не му се удаде да прикрие нищожно малката нотка на облекчение. — Грабеж. А, мистър Харисън?
— Ела тук — казах. Дойде. — Знаеш ли кой съм аз?
— Дали знам кой сте? — Недоумение. — Та нали току-що ми казахте…
— Че се казвам Харисън. Но кой съм аз?
— Не разбирам.
Изпищя и попипа кървящата ивица, оставена от заглушителя на пистолета ми.
— Кой съм?
— Шерман. — Омраза бликаше от очите и плътния му глас. — „Интерпол“.