— Отвори сейфа!
— Невъзможно. Знам само половината от комбинацията. Марсел има…
Вторият писък бе по-остър, а рязката в другата буза — сравнително по-голяма от първата.
— Отвори сейфа!
Дърел пипкаво нагласи комбинацията и най на края отвори масивната врата. Сейфът имаше площ около седемдесет квадратни сантиметра — наистина достатъчно, за да побере голямо количество гулдени, но ако всички слухове за „Балинова“ бяха верни — слухове, в които под секрет се споменаваше за потайни игрални домове, далеч по-интересни шоу-програми в сутерена и бърза продажба на артикули, обикновено нефигуриращи сред асортимента на магазините за продажба на дребно, — тогава тия размери едва ли бяха достатъчни.
Кимнах към Марсел.
— Докарай го тук и го бутни вътре.
— Вътре в сейфа?! — Изглеждаше наистина ужасен.
— Не искам, като се свести, да прекъсва разговора ни.
— Разговора ни!?
— Хайде.
— Ще се задуши. За десет минути и…
— Ако се наложи още веднъж да повтарям, преди това ще пусна един куршум в капачката ти, тъй че до края на живота си ще трябва да ходиш с бастун. Не ми ли вярваш?
Повярва ми. Освен ако не е пълен глупак — а Дърел не беше, — човек винаги може да познае кога го заплашват сериозно. Натика Марсел в сейфа и това навярно бе най-тежката работа, която бе извършвал от години, понеже се наложи да употреби доста усилия, докато нагоди тялото на Марсел в тясното пространство така, че да може да се затвори вратата. На края всичко бе готово и вратата хлопна.
Претърсих основно Дърел. В себе си нямаше оръжие. Както и очаквах, от дясното чекмедже на бюрото му изскочи голям автоматичен револвер, незнайна за мен марка. Това не бе никак странно, тъй като аз не съм голям специалист по пистолети, освен ако не става въпрос за стрелба.
— Астрид Лемей — подхванах аз. — Работи тук.
— Работи тук.
— Къде е?
— Не знам. Кълна се в бога, не знам. — Последните думи бяха, кажи-речи, сподавен писък, виждайки ме да вдигам пистолета отново.
— А не можеш ли да разбереш къде е?
— Как мога да разбера?
— Твоето незнание и необщителност ти правят чест — казах аз. — Но те са предизвикани от страх. Страх от някого, страх от нещо. Несъмнено ще станеш по-общителен и знаещ, щом се научиш да се страхуваш от още някой, и то повече. Отвори сейфа.
Отвори сейфа. Марсел продължаваше да е в безсъзнание.
— Влизай вътре.
— Не. — Тази едничка дума прозвуча като дрезгав вик. — Няма въздух, затваря се херметически… Двамата вътре ще издъхнем за минути…
— Ще издъхнеш за секунди, ако не влезеш. Влезе, но вече трепереше. Който и да беше този, види се, не бе от важните клечки, вдъхновителят или вдъхновителите на търговията с наркотици бе човек, който притежаваше абсолютна твърдост и безпощадност, а Дърел не притежаваше нито едното, нито другото.
В следващите пет минути прерових безрезултатно всички чекмеджета и шкафове, достъпни за мен. Всичко, каквото проверих, беше свързано по един или друг начин със служебните проблеми на нощния клуб и напълно естествено, защото бе малко вероятно Дърел да държи документи от някакъв уличаващ характер на места, където и чистачката би могла да ги пипне. След пет минути отворих сейфа.
Дърел не бе прав относно количеството въздух, налично във вътрешността на този сейф. Оказа се, че дори и за пет минути дишане не е достатъчен. Дърел беше полуприпаднал и коленете му се бяха врязали в гърба на Марсел, за когото бе цяло щастие, че още е в несвяст. Най-малкото, така предполагах — не си направих труд да проверя. Хванах Дърел за рамото и го дръпнах.
Сякаш издърпвах бивол, затънал в блато, ала на края успях да го измъкна и той се търколи на пода. Остана да лежи проснат за малко, после се вдигна като пиян на колене. Изчаках търпеливо, докато бясната магарешка кашлица спадне до обикновени свистящи хрипове и цветът на лицето му премине през цял спектър с начален тон синьомораво, та до светлорозово, което можех да взема за естествения му тен, ако не знаех, че нормално напомня за цвета на стар вестник. Смушках го в ребрата и му дадох знак да се изправи, след няколко несполучливи опита — успя.
— Къде е Астрид Лемей?
— Беше тук тази сутрин. — Гласът му прозвуча като продран шепот, но все пак бе доловим. — Каза, че има някакви семейни неприятности и трябва да напусне страната.
— Сама?
— Не, с брат си.
— И той ли беше тук?
— Не.
— За къде каза, че заминава?
— За Атина. Тя е оттам.
— И дойде тук само за да ти каже това?
— Имаше да получава заплата за два месеца назад. Не й достигаха пари за билета.
Наредих му да влезе обратно в сейфа. Възпротиви се, но на края реши, че е за предпочитане пред куршум, и се настани при Марсел. Просто не исках да го ужасявам допълнително, като му позволя да чуе това, което се готвех да кажа по телефона.