Позвъних в „Схипсхол“ и от централата ме свързаха с човека, когото търсех.
— Тук е инспектор ван Гелдер от Главно полицейско управление — казах аз. — Интересува ме какви самолети са излетели за Атина тази сутрин. Да, навярно КЛМ. Искам да разбера дали две лица, с имена Астрид Лемей и Джордж Лемей, са били на борда. Отличителните им белези са горе-долу следните… Сигурен ли сте?
Гласът отсреща отвърна, че двамата със сигурност са били на борда. Срещнали известна трудност, естествено, докато Джордж бъде допуснат на самолета в такова състояние, и медицинските, и полицейските власти на летището имали възражения, но в крайна сметка молбите на сестра му надделели. Благодарих за информацията и поставих слушалката на мястото й.
Отворих сейфа. Този път бе престоял затворен не повече от две минути, тъй че не очаквах двамата вътре да са в окаяно състояние. Излязох прав: лицето на Дърел едва бе станало червеникавокафяво, докато Марсел не само бе дошъл в съзнание, но и вече се опитваше да измъкне пистолета си от под мишницата, който небрежно бях забравил да прибера. Като посягах да взема пистолета му, преди да се е наранил с него, аз си помислих каква забележителна способност да се възстановява бързо притежава Марсел. С горчивина щях да си припомня този факт при един случай, от който ме делеше ден, ден и половина и който щеше да бъде далеч по-неблагоприятен за мен.
Оставих ги и двамата да седят на пода и понеже май нямаше какво повече да си кажем, никой зъб не обели. Отключих вратата на канцеларията, заключих я след себе си, усмихнах се ласкаво на повехналата блондинка и пуснах ключа в уличния канал пред „Балинова“. Дори да нямаха резервен подръка, телефоните и алармените звънци в канцеларията работеха и един оксиженист за не повече от два-три часа щеше да се справи с вратата. Въздухът в стаята до това време щеше да им стигне. Но тъй или инак този въпрос не бе особено важен.
Подкарах обратно към жилището на Астрид и се заех с това, което трябваше да сторя още при първото си идване тук — попитах съседите дали са я виждали тази сутрин. Двама души бяха я видели и версиите им съвпадаха. Преди два часа Астрид и Джордж качили два-три куфара в едно такси и заминали.
Астрид беше офейкала и аз изпитвах някаква тъга и празнота от това, ала не защото бе казала, че ще ми помогне и не спази думата си, а защото сама бе затворила последния си спасителен изход.
Нейните господари не я убиха по две причини. Те знаеха, че ще мога да докажа вината им за нейната смърт, и по този начин обръчът около тях би се затегнал твърде много. От друга страна, вече бе излишно да я премахват, защото тя бе заминала и повече не представляваше опасност за тях — когато страхът е достатъчно силен, може да запечата човешката уста така непреодолимо като смъртта.
Изпитвах добри чувства към Астрид и бих желал да я видя щастлива отново. Не мога да я обвинявам. За нея всички врати бяха затворени.
Глава IX
Кръгозорът от върха на извисения над пристанището небостъргач „Хавенгебоу“ безспорно е най-угледният в Амстердам. Ала днес предлаганата гледка не ме вълнуваше, единствено се интересувах доколко удобна за наблюдение е тази позиция. Слънцето грееше ярко, но на тая височина бе ветровито и хладно. И на морското равнище вятърът не бе особено слаб — сегиз-тогиз по синьосивата водна повърхност изскачаха рошави бели „зайчета“ пяна.
Терасата на небостъргача бе претъпкана от туристи — повечето с разчорлени от вятъра коси, бинокли и фотоапарати в ръце и макар да нямах фотоапарат, не мисля, че се различавах по нещо от тях, ако, разбира се, изключим повода да се кача тук.
Подпрях се на лакти и заоглеждах морето. Наистина можех да се гордея с бинокъла, даден ми от де Грааф — при почти идеалната видимост днес по-силна оптика изобщо не бе ми необходима.
Скоро улових един крайбрежен параход с водоизместимост около хиляда тона, който тъкмо влизаше в пристанището. Още щом го забелязах, успях да съзра, че корпусът му е обшит с големи поръждавели кръпки, а на кърмата различих да се вее белгийският флаг. Часът също съвпадаше — оставаха минути до пладне. Проследих по-нататъшния курс на кораба и ми се стори, че направи по-голям обход в сравнение с другите съдове, които преди него видях да влизат в пристанището; също така се придържаше много близо до шамандурите, маркиращи прохода, ала може би тъкмо там дълбочината бе най-безопасна.
Не го изпуснах от очи през цялото време и когато наближи кея, вече успях да прочета доста олющения надпис на ръждивия нос. „Мариане“ — гласеше името. Види се, капитанът й педантично спазваше разписанието, но дали също така педантично съблюдаваше законите, бе отделен въпрос.