Пет секунди и ето ги, двамата се появиха, без да тичат, но с уверен ход, взирайки се зад щурвалски кабини и каюти, което бе безразсъдно смело от тяхна страна, дори глупаво, защото допускаха почти брутално да бъдат изложени на лунните лъчи, докато аз бях укрит във възможно най-плътна сянка, тъй че ги видях много преди те да ме забележат. Съмнявам се дали изобщо успяха да разберат къде съм. За единия съм сигурен, че не ме видя, понеже не би могъл да види каквото и да било — навярно издъхна, преди да се удари о моста и да се плъзне необикновено беззвучно във водата, просто едва чуто цопна. Прицелих се за втори изстрел, но другият реагира наистина мълниеносно и плонжира назад, далеч от мушката ми, преди да опъна повторно спусъка. Не знам откъде ми хрумна, че моето спортсменско май дори е на по-ниско ниво и от тяхното, ала тази вечер бях в настроение да бия патици от пусия.
Обърнах гръб, придвижих се няколко крачки напред и отново надникнах иззад ъгъла на щурвалската кабина.
Двамата на централния понтон не бяха мръднали. Вероятно не бяха разбрали какво се е случило. Разстоянието бе прекалено голямо за точен пистолетен изстрел на тъмно, все пак внимателно се прицелих и опитах. Но тази патица наистина бе твърде далеч. Чух как единият от двамата извика, сетне сграбчи крака си, ала от бързината, с която последва приятеля си и скочи от понтона в един шлеп, можеше да се отсъди, че не е ударен лошо. Луната пак се скри зад облак, много малък облак беше, но друг не виждах да се задава в близките две-три минути, а дотогава лесно щяха да разберат къде съм. Затова бързо прибягах по шлепа, върнах се на централния понтон и продължих да бягам навътре в пристанището.
Не бях изминал и десет метра, когато проклетата луна отново се подаде. Хвърлих се по очи, като се приземих тъй, че да съм с лице към брега. Вляво понтонът бе пуст, което не бе учудващо, понеже самоувереността на оцелелия от тази двойка положително бе сериозно разклатена. Огледах се вдясно. Двата силуета бяха се приближили чувствително повече в сравнение с приятелите им, благоразумно опразнили току-що централния понтон, и от факта, че продължаваха да се движат решително и смело напред, ставаше ясно, че все още не са узнали, че един от групата им се намира на дъното на пристанището. Ала и те бързо се увериха каква добродетел е благоразумието, защото моментално се ометоха от понтона, след като отправих към тях два последователни и неточни изстрела. Междувременно двойката от централния понтон предпазливо се опитваше да възвърне предишната си позиция, ала те бяха прекалено далеч, за да ме обезпокоят, както и аз тях.
Нови пет минути продължи тази смъртоносна „криеница“ — бягай, търси прикритие, стреляй веднъж, после отново бягай, — като през цялото време противниците ми бавно и неумолимо настъпваха все по-близо и по-близо към мен. Вече действуваха крайно разумно, гледаха почти да не рискуват и съобразително използваха численото си превъзходство — един или двама задържаха вниманието ми, докато останалите се промъкваха от едно прикритие до друго. Трезво и хладнокръвно си давах сметка, че ако в най-скоро време не измисля нещо, тази игра ще има един-единствен изход, който няма да закъснее много.
Колкото и неуместно да изглежда, на няколко пъти в кратките секунди, прекарани в прикритие по шлеповете, мислите ми се насочваха към Меги и Белинда. Защо ли не могат да ме видят отнякъде сега — казвах си, — за да намерят обяснението на странното си поведение към мен вчера следобед? Дали не бяха предположили, или доловили с помощта на някаква неповторима женска интуиция, че тъкмо това ще ми се случи, като са знаели какъв ще бъде краят, и са се бояли да ми кажат? И по-добре, че не ми казаха, но вярата им в непогрешимостта на техния шеф ще бъде печално разбита. Бе ме обзело отчаяние, а, вярвам, и видът ми го е издавал. Очаквах наистина да се натъкна на някой изкусен стрелец или на още по-изкусен жонгльор с нож, с когото бих могъл да се справя, при малко късмет — дори и с двама, ала не предполагах, че ще налетя на цяла хайка. А какво бях казал на Белинда там, пред склада? — „Който от борбата бяга, ще дочака нов ден в борба да прекара.“ Но вече нямах накъде да бягам — до края на централния понтон оставаха само още двайсет метра. Действително бе кошмарно да чувствуваш, че си като в капан и смъртта ти е неизбежна, когато стотици хора спят навред около теб и единственото, което е необходимо да сториш, за да се спасиш, е да отвиеш заглушителя и да гръмнеш два пъти във въздуха — за секунди цялото пристанище щеше да се оживи от спасителна врява. Ала аз не можех да си позволя този изход — каквото имах да правя, трябваше да го свърша тази нощ, при това много добре знаех, че втора такава възможност не ще ми се отвори. Изпусна ли момента днес, от утре присъствието ми в Амстердам нямаше да струва и пукнат грош. Не бих си позволил да вдигна на крак пристанището дори да ми бе останал и най-нищожен шанс. А вече не вярвах, че имам и такъв, във всеки случай шансовете според разбирането на всеки здравомислещ бяха изчерпани. Но не смятам, че бях особено здравомислещ тогава.