Погледнах часовника си. Два без шест минути. Времето минаваше бързо. Вдигнах очи към небето. Малко облаче плавно се носеше към луната и несъмнено щом я закриеше, преследвачите ми щяха да се втурнат в своя пореден и почти сигурно последен щурм, докато за мен този момент щеше да предостави поредната и почти сигурно последна възможност за бягство. Огледах се — товарът на този шлеп се състоеше от старо желязо и аз подбрах един къс метал. Отново прецених движението на малкото тъмно облаче, което като че се бе смалило още повече. Нямаше да закрие с най-плътната си част луната, но и така трябваше да свърши работа.
Във втория пълнител имах останали пет патрона — изстрелях ги бързо един след друг, където предполагах, че се крият преследвачите ми. Надявах се по този начин да ги задържа за няколко секунди, ала всъщност не вярвах, че дори и за толкова кратко ще успея да ги възпра. Без да се бавя, върнах пистолета в непромокаемия калъф и за по-сигурно не го прибрах пак в кобура, а го пъхнах в джоба на якето, дръпнах ципа, сетне пробягах по шлепа, отскочих от планшира и се хвърлих с цялата си дължина на централния понтон. Докато отчаяно драсках да се изправя на крака, осъзнах, че проклетият облак е подминал луната изобщо.
Внезапно ме обхвана необикновено спокойствие — никакъв избор вече нямах. Тичах, защото нищо друго не бе ми останало, при това тичах като пиян, на зигзаг, за да избягам от мушката на моите екзекутори по намерения. За по-малко от три секунди пет или шест пъти дочух мекия притъпен звук — куршумите прелитаха дяволски близо край мен, — а на два пъти усетих как яки мъжки ръце, които не можех да видя, яростно теглят дрехите ми. Изведнъж отметнах глава назад, поривисто разперих ръце, като същевременно запокитих парчето метал във водата, и тежко се строполих на понтона даже още преди да чуя плясъка. Вдигнах се клатешком на крака, задържах се секунда, хванах се за гърлото и с гръб напред се хвърлих във водата. Поех си максимално дълбоко въздух, като се постарах да не го изпусна при удара о водната повърхност.
Водата бе студена, но не чак ледена, прозрачна и не много дълбока. Ходилата ми докоснаха тиня и аз останах така, забит в тинята. Почнах да издишам поетия въздух крайно бавно и внимателно, пестейки запаса си, който вероятно не бе особено голям, понеже да се гмуркам не ми се бе налагало често. Ако не бях преценил погрешно нетърпението на моите преследвачи час по-скоро да си разчистят сметките с мен — впрочем очакванията ми излязоха верни, — двойката от централния понтон до пет секунди трябваше да дойде и да надникне с надежда над мястото, където потънах. Надявах се, че от нищожното количество мехурчета, излизащи на повърхността, двамата няма да се сдържат да не си извадят невярното заключение, и то бързо, защото не бих могъл още дълго да играя тази роля.
След близо пет минути, както ми се стори, ала всъщност едва ли бяха минали повече от трийсет секунди, престанах да издишам и съответно да изпращам мехурчета на повърхността по простата причина, че повече въздух в дробовете си нямах. Гърдите започнаха да ме преболяват слабо. Усещах, дори почти чувах, как сърцето ми кънти в празните дробове, междувременно ушите ми забучаха. Освободих се от тинята и заплувах вдясно с горещата молба ориентацията ми да е правилна. Оказа се, че не съм сбъркал. Ръката ми напипа кила на някакъв шлеп, използвах тази хватка да се провра бързо под него и сетне изплувах на повърхността.