— Едва ли се радваш и наполовина, колкото мен. Спокойно можеш да се върнеш в леглото си. Опитай да дочакаш млекаря утре сутринта.
— Изобщо не сме излизали от стаята си. — Беше попарена. — Безпокояхме се много и почти не сме мигнали, мислехме…
— Ако обичаш, дай ми да говоря с Меги. Меги? Обличай се бързо. Забрави за всякакви бани и закуски. Вземи…
— Даже да не закусвам? Сигурна съм, че ти си закусвал, и то не как да е. — Лошо влияеше Белинда на това момиче.
— Да.
— И си преспал в луксозен хотел?
— Аристокрацията има своите привилегии. Вземи такси, слез в покрайнините на града, оттам повикай по телефона междуградско такси и тръгни към Хюйлер.
— Където правят куклите?
— Именно. Ще те срещна по пътя с едно жълточервено такси. — Дадох й номера на колата. — Щом ме видиш, накарай шофьора да спре. И не губи нито минута.
Затворих, платих сметката на съдържателката и продължих. Радвах се, че останах жив. Тая нощ се случи такава, че изгледите да дочакам утрото наистина бяха нищожни, но все пак се измъкнах здрав и читав и бях доволен. Момичетата също. Вече не изпитвах студ, нито влага, нито глад — болсът весело гонеше червените кръвни телца из тялото ми в някаква бясна въртележка, всички пътеводни нишки се сплитаха в красиво везмо и до края на днешния ден всичко щеше да свърши. Никога досега не бях се чувствувал така добре.
Никога повече нямаше да се чувствувам така добре.
Близо до предградията забелязах в далечината едно жълто такси и намалих скоростта. Спрях и пресякох от другата страна на платното тъкмо когато Меги слизаше от него. Беше облечена с тъмносиня пола и жакет, отдолу с бяла блуза и ако действително бе изкарала безсънна нощ, във всеки случай по нищо не й личеше. Изглеждаше красива, но впрочем тя винаги беше такава — имаше нещо особено в нея тази сутрин.
— Охо — рече тя, — какъв свеж призрак. Мога ли да те целуна?
— В никакъв случай — отвърнах аз с достойнство. — Взаимоотношенията между работодателя и работника са…
— О, млъкни, Пол. — Целуна ме без позволение. — Каква работа си ми приготвил?
— Отиваш веднага в Хюйлер. Долу на пристанището има къде да закусиш. Искам да държиш под око една постройка, но не непрекъснато. — Описах й я подробно, както и месторазположението й. — Просто наблюдавай кой влиза и излиза оттам, въобще какво става. И помни, че си турист. Затова гледай през цялото време да има хора около теб или най-малкото да си близо до хора. Белинда в хотела ли остана?
— Да. — Меги се засмя. — Докато се обличах, зазвъня телефонът и Белинда вдигна… Мисля, вестите са добри.
— Кого познава Белинда в Амстердам? — запитах остро. — Кой се обади?
— Астрид Лемей.
— Чуваш ли се какво говориш, по дяволите! Астрид офейка. Имам доказателства.
— Безспорно. — Меги се забавляваше. — Офейкала е, защото ти си и възложил много важна задача и тя не е могла да я изпълни, понеже навсякъде са я следили. Ето защо тя офейква оттук, слиза в Париж, осребрява си продължението на билета до Атина и незабавно се връща обратно. Двамата с Джордж са отседнали при някакви приятели извън Амстердам, на които Астрид има доверие. Каза да ти предадем, че е по следата, която си й дал. Също каза, че е ходила в Кастел Линден и че…
— Боже господи, какво чувам! — подскочих аз. — Боже господи!
Погледнах Меги, застанала пред мен с бавно замираща усмивка на устните си, и за миг изпитах желание да се нахвърля зверски върху нея заради невежеството й, заради глупостта й, заради ухилената й физиономия, заради кухите й приказки за добри вести, но тутакси ме обхвана ужасен срам, защото вината бе само моя, Меги нямаше пръст в тази работа, и по-скоро бих отрязал ръката си, отколкото да посегна на нея. Прегърнах я през рамо и казах:
— Меги, трябва да те оставя.
Усмихна ми се колебливо:
— Извинявай, но нищо не разбирам.
— Меги?
— Да, Пол?
— Откъде, мислиш, Астрид Лемей е научила телефонния номер на новия ви хотел?
— Господи! — изстена тя, защото сега разбра всичко. Без да се обръщам повече назад, дотичах до колата си, запалих мотора и занатисках газта като обзет от бяс, което си бе и истина, предполагам. Включих бутона, под чието действие синият полицейски „буркан“ изскачаше на покрива, и надух сирената, после нахлупих слушалките на главата си и отчаяно се запипках с копчетата за настройване на радиотелефона. Никой не бе ми показвал как се работи с такова нещо и едва ли сега бе най-подходящият момент да се уча. Шумът в колата бе ужасяващ: пронизителният рев на форсирания до дупка мотор, воят на сирената, пукотът и пращенето на слушалките, ала над всичко се извисяваха, поне на мен така ми се струваше, жестоките, ядни и безплодни ругатни, които сипех към себе си, докато се мъчех да се оправя с идиотското радио. После изведнъж пращенето секна и в ушите ми прозвуча някакъв спокоен и уверен глас.