— Пуснете го, пуснете го. — Де Грааф се появи зад ъгъла и ако присъствието на полицейската кола не бе достатъчно красноречиво, изразът на лицето му издаваше всичко. — Гледката не е особено приятна, майор Шерман.
Отминах го безмълвно, заобиколих близкия ъгъл и вдигнах поглед. Отдалеч пъстроцветната фигура, която лениво се полюшкваше под подемната греда на склада „Моргенщерн и Мюгенталер“, на големина почти не се различаваше от куклата, поставена на същото място вчера сутринта, ала щом приближих и погледнах отдолу, разбрах, че положително е по-голяма, много по-голяма. Беше облечена в същата народна носия като куклата, висяла там горе само допреди двайсет и четири часа — излишно бе да приближавам още повече, за да се убедя, че лицето на куклата от вчера ще бъде съвършено копие на лицето, увиснало на веригата сега. Обърнах гръб и свих зад ъгъла, де Грааф дойде до мен.
— Защо не я свалите? — попитах. Имах чувството, че гласът ми долита отнякъде далеч, нечовешки и ледено спокоен, съвсем беззвучен.
— Това е работа на лекаря. Качи се горе преди малко.
— Естествено. — Замълчах за момент, после казах: — Не може да е престояла дълго в това положение. Допреди по-малко от час беше жива. Положително складът е бил отворен отдавна…
— Днес е събота. Не работят в съботни дни.
— Естествено — повторих механично.
Друга мисъл изникна в главата ми — мисъл, която ме обля с още по-остра леденина и ужас. Да допуснем, че Астрид с пистолет на слепоочието телефонира в „Туринг“. Но тя се обажда, за да предаде известие за мен, а това известие е абсолютно безпредметно и безсмислено, след като се намирам на дъното на пристанището. Замисъл единствено можеше да има, ако съобщението ми се предаде. Следователно телефонното обаждане би било оправдано само ако знаеха, че съм жив. А откъде можеха да разберат, че все още съм жив? Никой не ме е виждал — освен трите жени в Хюйлер. И защо ще се занимават…
Имаше и нещо друго. Защо ще я принуждават да ми телефонира и сетне ще поставят себе си и своите планове в опасност посредством убийството на Астрид, след като толкова настойчиво се стремяха да ме убедят, че е жива и здрава? Ненадейно и с абсолютна сигурност намерих отговора. Те бяха забравили нещо. Аз също бях забравил нещо. Те забравиха това, което бе убягнало и на Меги — че Астрид не знае телефонния номер на новия им хотел. А аз забравих, че нито Меги, нито Белинда познават Астрид и никога не са чували гласа й. Обърнах се и за втори път заобиколих ъгъла. Под стряхата на склада веригата с куката на края потрепваше леко, но вече освободена от товара си.
— Извикайте лекаря — помолих де Грааф.
След две минути се появи — някакъв младок, очевидно завършил наскоро Медицинския факултет, чието лице, според мен бе по-бледо от нормалния си тен.
— Починала е преди часове, нали? — казах рязко аз.
Кимна.
— Четири, пет часа, точно не мога да кажа.
— Благодаря.
Върнах се назад, придружен от де Грааф. Изражението му издаваше, че едва се сдържа да не ме отрупа с въпроси, но аз нямах желание да отговарям на нито един от тях.
— Аз я убих — промълвих глухо. — Струва ми се, че има опасност да убия още някой.
— Не ви разбирам — отвърна де Грааф.
— Мисля, че изпратих Меги на смърт.
— Меги?
— Прощавайте. Не бях ви казал. Имам две сътруднички, и двете от „Интерпол“. Меги е едната. Другата е в хотел „Туринг“. — Дадох му пълното име на Белинда и телефонния номер. — Свържете се с нея, ако обичате. Кажете й да заключи вратата и да не мърда от стаята си, докато не се свържа с нея. Също така да не обръща внимание на никакви телефонни обаждания или записки, които не съдържат кодовата дума „Бирмингам“. Бихте ли й предали всичко това лично? Много ви моля.
— Разбира се.
Кимнах към служебната кола на де Грааф.
— А можете ли да се свържете по радиотелефона с Хюйлер?
Поклати отрицателно глава.
— Тогава чрез Главното управление.
Докато де Грааф даваше нареждания на шофьора си, иззад ъгъла мрачно-мрачно приближи ван Гелдер. В ръцете си държеше дамска чанта.
— На Астрид Лемей ли е? — попитах.
Ван Гелдер кимна. — Дайте ми я, моля ви.
В отговор той разтърси категорично глава.
— Нямам право. Когато се касае за убийство…
— Дайте му я — намеси се де Грааф.
— Благодаря. — Сетне се обърнах към де Грааф: — Среден ръст, дълга черна коса, сини очи, красива външност, синя пола и жакет, бяла блуза и бяла чанта. Да се търси в района на…
— Един момент. — Де Грааф се приведе към шофьорския прозорец, после каза: — Връзките с Хюйлер изглежда са „мъртви“. Смъртта като че ли ви следва навсякъде, майор Шерман.