Выбрать главу

Хюйлер е нищо и никакво селце наистина, но когато се заловите да търсите някого, за чието местонахождение нямате и понятие, и когато този някой може да блуждае нагоре-надолу едновременно с вас, тогава дори най-малкото населено място лесно се превръща в потискащо голям град. Без да бия на очи, на бърза ръка пребродих всяка уличка на Хюйлер, но никъде нямаше и помен от Меги.

Още малко оставаше и чувствувах как съвсем ще ме обземе отчаянието, от друга страна, пренебрегвах гласа, който с тъпа увереност ми повтаряше, че съм дошъл твърде късно, а също притеснението ми се усилваше и от факта, че бързината на издирването трябва да бъде поне умерена. Сега подхванах обиколка из всички магазини и кафенета, макар че, ако Меги все още бе жива и здрава, почти не вярвах да я намеря на такова място пред вид задачата, която й бях възложил. Ала не можех да си позволя да подмина и най-незначителната вероятност.

Търсенето в магазините и кафенетата около вътрешното пристанище завърши без успех — обиколих ги всичките. После преминах към поредицата от разширяващи се концентрични кръгове, доколкото човек може да отнесе подобен геометрически термин към лабиринта от тесни улички, който се нарича Хюйлер. И тъкмо в най-външния от тези кръгове открих Меги, открих я жива, здрава и читава — облекчението ми обаче едва ли бе по-силно от съзнанието колко глупаво всъщност бях постъпил.

Намерих я там, където би трябвало най-напред да я потърся, ако бях задействувал мозъка си, както бе сторила тя. Наистина бях й поръчал да държи под око постройката, но същевременно да бъде и сред хора — в момента тя просто изпълняваше указанията ми. Намираше се в един голям и претъпкан сувенирен магазин, разглеждаше някои от изложените стоки, ала всъщност очите й бяха другаде — втренчено наблюдаваше въпросната постройка, отдалечена на по-малко от трийсетина метра зад витрината, и то до такава степен бе се съсредоточила, че изобщо не ме забеляза. Тъкмо се приготвих да вляза в магазина, за да й се обадя, когато изневиделица съзрях нещо, което тутакси ме закова на място и ме застави да се вторача почти колкото Меги, макар и не в същата посока.

От долния край на улицата се задаваха Труди и Херта. Облечена в розова рокля без ръкави и с бели памучни ръкавици до лакътя, Труди припкаше напред по обичайния си детски маниер, русата й коса се вееше във въздуха, на лицето й грееше усмивка. Намъкната в чудатите си дрехи, Херта достолепно напредваше с гъшата си походка покрай нея, в ръка носеше голяма кожена чанта.

Отказах се от първоначалното си намерение. Бързо прекрачих прага на магазина, ала не се запътих по посока на Меги — съвсем нямах желание Херта и Труди да ме видят, че разговарям с нея, — ами заех стратегическа позиция зад една висока „въртележка“ с пощенски картички и зачаках Херта и Труди да отминат.

Ала не отминаха. Наистина отминаха входа, спор няма, но само толкова, защото в следващия момент Труди ненадейно спря, надникна през витрината точно където стоеше Меги и задърпа Херта за ръка. Секунди по-късно успя да сломи очевидната съпротива на Херта да влязат в магазина, пусна бавачката си, която остана да кръжи заплашително след нея подобно на вулкан, готов да избухне, приближи и улови Меги за ръката.

— Аз те познавам — рече Труди възторжено. — Познавам те!

Меги се обърна и се засмя:

— И аз те познавам. Здравей, Труди.

— А това е Херта. — Труди кимна към Херта, която, изглежда, не одобряваше изобщо действията й. — Херта, това е приятелката ми Меги.

В отговор Херта още повече се намръщи.

— Майор Шерман е мой приятел — продължи Труди.

— Знам — усмихна се Меги.

— Меги, ти приятелка ли си ми?

— Разбира се, Труди.

— Труди изглеждаше доволна.

— Аз имам и много други приятели. Искаш ли да ги видиш? — Тя почти притегли Меги до вратата и вдигна ръка. Сочеше на север и аз разбрах, че единствено може да става дума за сеносъбирачите в далечния край на полето. — Виж. Ето ги там.

— Сигурна съм, че са много симпатични приятели — отвърна любезно Меги.

Някакъв любител на пощенски картички се сбута в мен, за да ми подскаже, че трябва да се отместя, понеже му преча да гледа — не знам точно как съм го погледнал, но във всеки случай веднага побърза да се отдалечи.