Измина около половин час, през който селянките работиха без отдих, а Меги, Труди и Херта седяха под мен, като само от време на време разменяха по някоя дума — денят бе такъв — топъл, спокоен и мирен, с единствени звуци: свистене на вили и далечно жужене на пчели, — че всякакъв разговор сякаш ставаше излишен. Подвоумих се дали да рискувам и да запаля една цигара, на края се престраших — потърсих в джоба на сакото кибрит и цигари, след което го положих на пода с пистолета отгоре и запуших, като гледах да не допускам никакъв дим да не излиза през пролуките на дъските.
Скоро Херта погледна ръчния си часовник с размери на кухненски будилник и каза нещо на Труди, която стана, протегна ръка и помогна на Меги да се изправи. Двете се запътиха към сеносъбирачките, очевидно с цел да ги повикат за сутрешната им почивка, понеже междувременно Херта постла на земята карирана кърпа и подреди наоколо чаши и увита в салфетки храна.
Някакъв глас зад мене каза:
— Не пипай пистолета. Иначе ще умреш на място. Повярвах на гласа. Не се опитах да посегна към пистолета си.
— Сега се обърни много бавно.
Обърнах се много бавно. Гласът беше убедителен.
— Отдалечи се на три крачки от пистолета. Вляво. Не виждах никого. Но го чувах отлично. Отдръпнах се на три крачки. Вляво.
Откъм другия край на плевнята долетя шумолене на сено и две фигури се появиха — отец Тадеус Гудбоди и Марсел, приличното на влечуго конте, когото вчера ударих в стомаха и после пъхнах в сейфа на „Балинова“. Гудбоди не стискаше пистолет, но всъщност не му и трябваше — „чудовището“ в ръката на Марсел бе голямо колкото два обикновени пистолета и по блясъка в черните му нетрепващи очи можех да отгатна, че усилено търси и най-незначителния повод да го използва. Ни най-малко не бях обнадежден и от факта, че пистолетът му имаше заглушител — с една дума, можеха да стрелят в мен, колкото си искат, никой нямаше да чуе нищо.
— Ужасно горещо е тук — подметна капризно Гудбоди. — И опасно. — Усмихна се по начин, който ще накара всяко малко дете да пожелае да го улови за ръка. — Вашето призвание ви води на най-неочаквани места, трябва да се признае, скъпи Шерман.
— Така ли?
— Да. Последния път, когато ви срещнах, ако не ме лъже паметта, имахте претенциите да сте таксиметров шофьор.
— А, това ли било! Бас ловя, че в крайна сметка не сте се оплакали на полицията.
— Вярно, размислих — призна великодушно Гудбоди. Приближи и повдигна пистолета ми с отвращение, преди да го запокити в сеното. — Жестоки, неприятни оръжия.
— Дума да няма — съгласих се аз. — Сега вие сигурно ще предпочетете да вложите някакъв къде-къде по-изтънчен елемент във вашия маниер на убиване.
— Както след малко ще демонстрирам. — Гудбоди не си правеше труд да понижава тон, пък и не беше необходимо — хюйлерските жени в момента пиеха сутрешното си кафе и макар и с пълни уста, съумяваха да говорят помежду си. Гудбоди отиде към сеното, изрови някаква брезентова торба, от която извади въже. — Бъди нащрек, драги Марсел. Ако мистър Шерман направи и най-незначителното движение, колкото и безобидно да изглежда, стреляй на месо. Но не смъртоносно. В бедрото.
Марсел облиза устни. Надявах се, че няма да сметне повдигането на ризата ми, причинено от бясното туптене на сърцето ми, за движение, което би могло да се изтълкува подозрително. Гудбоди приближи предпазливо изотзад, върза здраво края на въжето за дясната ми китка, прекара го през една хоризонтална греда и после, както ми се стори, след ненужно продължителен период на подготовка, пристегна и лявата ми китка. Двете ми ръце бяха вдигнати на нивото на ушите. Гудбоди измъкна ново въже.
— От моя приятел Марсел — подхвана словоохотливо Гудбоди — научих, че владеете някои сръчности с ръцете. Мисля си, че нищо чудно да сте също толкова надарен и с краката. — Наведе се и омота глезените ми с ентусиазъм, който не вещаеше нищо добро за кръвообръщението на долните ми крайници. — А още си мисля, че навярно ще искате да направите някоя забележка относно сценката, която след малко ще наблюдавате. Бихме предпочели да мине без забележки. — Натъпка в устата ми някаква съвсем не чиста носна кърпа и отгоре върза друга. — Добре е, нали? Какво ще кажеш, Марсел?
Очите на Марсел проблеснаха.
— Имам да предам нещо на Шерман от мистър Дърел.
— Кротко, кротко, драги приятелю, да не избързваме толкова. По-късно ще има време за това. Но засега искаме нашият приятел да бъде в пълно владеене на своите сетива — незамъглено зрение, неповреден слух и възможно най-бистър ум, — за да оцени всички художествени нюанси на забавлението, което сме подготвили в негова чест.